Джеймс Патерсън
Мери, Мери (118)

118

Ужасната болка обхвана цялото ми тяло. Бях почти в безсъзнание и като в някаква мъгла виждах само дебелите ели и храстите, отстъпващи с пращене под връхлитащата ги кола, която се премяташе, тресеше и отскачаше като огромен пумпал, напълно неконтролируем, заплашващ всеки следващ миг да експлодира или да се разпадне на части.

Вероятно сме падали не повече от четири-пет секунди. Но последният удар бе толкова мощен, че едва не премаза гърдите ми, притискайки ги с невероятна сила към волана. Може би коланът през седалката спаси живота ми, иначе щях да изхвърча през предното стъкло. Знаех, че Майкъл не си бе сложил колана, и се надявах да е смъртоносно наранен. Ако извадех късмет, можеше да е изпаднал в безсъзнание или дори да е мъртъв там, на задната седалка.

Вече бях отпуснал ръка върху дръжката на вратата, така че веднага се изтърколих навън колкото можах по-бързо.

Цялото ми тяло пулсираше от болките, което изключително затрудняваше движенията ми. Дясната ми ръка висеше безпомощно, отказвайки да ми се подчини.

Видях тялото на Джеймс Тръскот, с разперени ръце, проснато по лице в прахта. Очевидно бе излетяло при удара.

Тогава от задната седалка се разнесе стон. Майкъл Бел. Беше останал жив, приклещен вътре. Много зле. С много усилия успях да се надигна на едното си коляно. Изведнъж рамото ми се сгърчи от болка. Тогава разбрах, че имам счупена кост.

Залитнах една крачка напред, като очаквах да напипам твърда земя, но не виждах нищо заради гъстия храсталак.

Продължих да се спускам по наклона и нагазих в някаква вода. Въобще не подозирах, че долу тече някакъв поток.

Беше плитък, но водата се простираше напред, докъдето можех да виждам в непрогледния мрак. Ледената вода сякаш ме прониза като електрически ток.

Не вярвах, че болките могат още да се усилят, но точно това стана. Пред очите ми притъмня.

Отново се опитах да вървя напред, но нещо рязко ме дръпна назад. Този път причината беше Майкъл Бел. Хвърли се изотзад и ме събори на земята. Беше дяволски силен. Усетих как притисна коляното си в гърба ми. Водата в потока се разплиска около носа и устата ми.

— Да ти го начукам! Къде си мислеше, че можеш да… — изкрещя той.

Не го оставих да довърши. Усуках силно краката си около глезена му и напрегнах всичките си сили, за да не позволя да се измъкне от хватката ми. За щастие го сварих неподготвен, така че той се стовари по гръб край мен. Чух обаче не един, а два плясъка във водата. Надявах се вторият да бе от падането на пистолета му.

Наполовина излязъл от водата, аз се наведох напред и подпирайки се на здравата си лява ръка, успях да се надигна достатъчно, за да се нахвърля срещу него. Някак си можах да го поваля, а после с един ляв прав нацелих носа му, преди да успее да реагира.

В следващия момент той ме цапардоса в лицето, като впи ноктите си в скулите ми. Майкъл Бел бе висок приблизително колкото мен, но доста по-тежък — въпреки че бе отслабнал напоследък, бе най-малко с петнайсетина килограма повече от мен.

Протегнах ръка на свой ред и го сграбчих за гърлото. Стиснах го здраво, с все сили. Започна да се задушава, но дори и сега не отпусна хватката си от лицето ми.

Единственото, което можех да сторя, бе да го притисна още по-силно, ала когато се опитах да преместя крака си на по-солидна опора, за беля настъпих нещо хлъзгаво, може би водорасло.

От рязкото преместване на центъра на тежестта ми политнах и отново се озовах в леденостудената вода.

Господи, колко беше студена!

Този път Майкъл Бел се изправи преди мен. Не беше на добре. Сега той имаше втори шанс. Дясната ми ръка, цялата скована от непоносимата болка в рамото, ме теглеше надолу към дъното на потока.

Виждах Бел само като смътен силует, грабнал нещо, което ми се стори като голям камък. Вдигна го с двете си ръце, за да го запрати върху мен.

— Ти! Глупав шибаняк! — кресна той. — Ще те убия! Това е моят план, ясно ли ти е? С това историята свършва. Това вече ще е краят!

Трескаво запълзях назад, като рак, само и само да се отдалеча от Майкъл колкото мога повече, макар да знаех, че това съвсем не стигаше, за да отърва кожата. И тогава, най-неочаквано, ръката ми се опря на нещо твърдо в плитката вода. Не, не беше камък. Поне това успях да проумея. Нима беше метал?

— Ще пукнеш сега! — отново изкрещя Майкъл. — А? Какво ще кажеш за този план? Как ти се струва финалът?

Метален обект. Знаех какво можеше да бъде. Измъкнах пистолета на Майкъл Бел от водата и напипах спусъка.

— Бел! Не! — извиках аз.

Той обаче продължи да пристъпва бавно и неотклонно към мен, понесъл грамадния камък над главата си.

— Умри!

И тогава стрелях.

Не мога да кажа какво точно се случи сред смълчаните дървета, осветени само от бледите лунни лъчи. Нямах представа къде го бях улучил, но той изръмжа шумно и за секунда замръзна намясто.

После отново пое напред. Стрелях втори път. И трети. Целех се в гръдния му кош, поне доколкото можех.

Тежкият камък, който носеше, се стовари във водата. Задържан от някаква невидима сила, Майкъл Бел направи още две или три крачки, олюлявайки се като пиян. После рухна по лице във водата, разплисквайки стотици капчици около себе си.

И нищо повече не последва. Остана само мълчанието на дърветата.

Треперейки целият неудържимо, аз продължих да стискам пистолета в здравата си ръка. Струваше ми невероятни усилия да стигна по мокрите, ужасно хлъзгави камъни до мястото, където бе проснат.

Когато се добрах до него, той вече не помръдваше. Посегнах към ръката му. Хванах я. Проверих пулса му. Никакъв пулс не се долавяше, нищо, нищо, освен мълчанието на дърветата и онзи адски студ.

Майкъл Бел бе мъртъв, както и Мери Смит. Но както бях измокрен до кости, скоро и аз щях да ги последвам.