Джеймс Патерсън
Мери, Мери (37)

37

По-късно същия този ден Разказвача шофираше на север по магистрала 405 към Сан Диего. Напредваше бавно, едва с около шестдесет и пет километра в час, докато обмисляше списъка с „онези, които мразеше от все сърце“. Онези, които искаше да бъдат следващите жертви в списъка му, преди всичко това да приключи. Защото или трябваше да престане да убива, или рискуваше да го заловят.

Спри! Така внезапно, както и започна. Край. Постави точка. Да. Свършено. Край на историята.

Надраска небрежно нещо в малкия бележник, с който никога не се разделяше. Държеше го в джоба на предната врата. Трудно му бе да записва в него, докато шофираше, затова отби колата от платното.

Внезапно някакъв тип се появи отдясно и застина за броени секунди.

Разказвача се надигна да погледне към черния спортен лексус и тогава онзи малоумник зад волана се разкрещя в лицето му:

— Майната ти, задник такъв, да ти го начукам! — И му показа среден пръст.

Разказвача не можа да се сдържи и просто се изсмя на червендалестия идиот в другата кола.

Просто бе жалък онзи хапльо. Ако само знаеше с кого си има работа… Ама то наистина взе да става забавно! Дори се наведе към прозореца на дясната врата. Смехът очевидно накара онзи глупак още повече да побеснее.

— Забавно ти е, така ли, задник? Мислиш си, че е много забавно? — кресна оня.

Но Разказвача само продължи да се смее, без да обръща внимание на раздразнението на копелдака, сякаш той изобщо не съществуваше. Сякаш не струваше повече от пикнята на някой койот. Но онзи тип съществуваше, при това напълно реално, и дори бе успял да вбеси Разказвача, което все пак никак не бе разумно, нали така?

Накрая подкара зад лексуса, опомняйки се и изпитвайки съжаление за случилото се. Сякаш го гонеше, за да го настигне и да му се извини. Черният спортен автомобил, управляван от досадния негър, вече бе далеч напред, през две отбивки на магистралата. Разказвача веднага пое по следите му.

Но това не бе предвидено в неговата история. Сега той изцяло импровизираше.

Продължи да напредва с пълна газ, докато най-после зърна стоповете на спортния автомобил в далечината, нагоре по хълмовете над Холивуд. После забеляза как автомобилът кривна в един страничен път, след което започна да изкачва следващото възвишение.

Тогава ускори максимално, заети гайки спортната кола/й се изравни с нея. Тъкмо това бе най-драматичният, най-приятният момент — бе смъкнал прозорците на колата си, за да се наслаждава на насрещния вятър.

Шофьорът на лексуса само го зяпаше смаяно и уплашено. Не му беше нито до псувни, нито до вдигане на среден пръст. Изпитваше ли сега някакви угризения спрямо него? Нали единственото, което бе искал от него, бе само мъничко р-е-с-п-е-к-т.

Разказвача вдигна дясната си ръка, прицели се и стреля четири пъти в лицето на шофьора, след което проследи траекторията на неговия спортен автомобил, който се изви рязко към крайпътните скали, отскочи силно от удара, плъзна се до средата на шосето и накрая пак се блъсна в скалите.

Повече нищо не се случи. Досадното копеле бе мъртво, нали така? Заслужаваше си го, този задник. Срамота, колко жалко, че рано или късно трябваше да бъде сложен край на тези убийства. Или поне това предвиждаше неговият грандиозен план.