Джеймс Патерсън
Мери, Мери (64)

64

— Можеш ли да ми отделиш една минута, доктор Крос? Трябва да поговорим.

Вдигнах глава и видях детектив Джийн Галета да стои изправена до вратата. Лицето й изглеждаше напрегнато. Стори ми се леко състарена в сравнение с последния път, когато се видяхме. И отслабнала, сякаш бе изгубила пет килограма, с които изобщо не бе нужно да се разделя.

Излязохме в коридора.

— Какво става? Само не ми казвай, че се е случило още нещо.

— Не желая, поне засега, да се разпростирам — заговори тя приглушено и уморено, — но преди малко доведоха една жена, която е видяла един син пикап да напуска с голяма скорост паркинга на хотела. Случило се е към два часа следобед. Жената не е успяла да забележи нищо повече. Чудя се дали да не я разпиташ и след това да сравним показанията. Докато не съм решила какво ще предприемем по-нататък.

Това бе добър ход от нейна страна. Напълно бях сигурен, че и тя разсъждаваше като мен. Случаят със снайпериста през 2002 г. бе много усложнен от това, че стотици хора се впуснаха да издирват не колата, която трябваше да бъде търсена, а бял микробус с черен надпис. Това заблуждение се превърна в кошмар както за екипа от следователи, така и за отдела за връзки с обществеността към полицията. Затова сега от ЛАПУ внимаваха да не повторят същата грешка.

— Можеш ли още сега да отидеш при нея? Ще ни бъде от полза. И ще ти бъда много благодарна — добави тя. — Не ми се иска да губиш излишно време в чакане.

Никак не ми се напускаше местопрестъплението. Имах още толкова много работа за вършене. Ако по лицето на Джийн не бе изписано силно притеснение, може би щях да й откажа.

— Дай ми само пет минути да свърша тук — отвърнах й аз. — После веднага ще сляза долу.

Междувременно бях помолил Джийн да ми направи една услуга и да се заеме с разпита на Джовани Картоулис относно фотографиите, изчезнали от портмонето на жена му. Едва ли щяхме да научим кой знае какво от него, но трябваше да разберем защо Мери Смит бе откраднала семейните снимки. Освен това Джовани Картоулис можеше да бъде елиминиран като заподозрян, както и всичките съпрузи на предишните жертви. Джийн и хората й се бяха заели с това и аз останах много доволен от докладите. Колегите от ЛАПУ явно си разбираха от работата.

— Какво? — Джийн стоеше застинала в коридора и се взираше в мен. — Какво си мислиш сега? Кажи ми. Ще го понеса, каквото и да е то. Или поне така си мисля.

— Поеми дълбоко въздух. Не се предавай. Досега се справяш със случая не по-зле от всеки друг, но в момента изглеждаш зле.

Тя смръщи вежди.

— Хм… много ти благодаря.

— Изглеждаш добре, само че не така, както обикновено. Пребледняла си, Джийн. Това се дължи на стреса. Никой не може да го разбере, докато лично не се сблъска с него.

Джийн най-после се усмихна.

— Приличам на миеща се мечка с огромни черни кръгове около очите.

— Съжалявам.

— Всичко е наред, но вече трябва да изчезвам.

Спомних си за по-раншната й покана за обед и за нетактичния ми отказ. Ако бяхме останали още малко заедно, може би щях на свой ред да я поканя на вечеря, но Джийн — както и подходящият момент — вече бяха отлетели.

А мен ме очакваше разпит.

Син пикап, нали така беше?