Джеймс Патерсън
Мери, Мери (91)

91

Тя не си даде труд да остави веригата на вратата. Чух я как подрънква зад предната врата, докато я откачаше.

— Мери Уагнър?

— Да?

Едрите й нозе бяха боси, но още носеше розовата си униформа на камериерка в хотела „Бевърли Хилс“. Усмихна се мило, преди да разбере кой съм.

— Агент Крос от ФБР. — Показах й моята служебна карта, заедно със значката ми с емблемата на Бюрото. — Мога ли да вляза и да ви задам няколко въпроса? Важно е.

Умореното й лице посърна.

— Заради колата, нали? Господи, иска ми се да мога да я боядисам или да я продам, или да я заменя. До гуша ми дойде от всичките тези смущаващи погледи. Не можете да повярвате на какво са способни хората.

Държеше се дружелюбно, но в маниерите й имаше нещо, което напомняше на възпитателка от детска градина, уморена от прекалено многото деца около нея.

— Да, госпожо — кимнах аз. — Наистина е заради колата. Но всъщност се касае само за една формалност. Ние проследяваме колкото е възможно повече пикапи със син цвят. Мога ли да вляза? Няма да ви отнема много време.

— Разбира се. Нямам намерение да се държа невъзпитано. Моля, влезте. Заповядайте.

Махнах с ръка на Бейкър да ме изчака в колата, паркирана на улицата пред къщата.

— Ще ми отнеме само около пет минути — обявих аз, най-вече за да дам на госпожа Уагнър да разбере, че не съм дошъл сам. За щастие двата екипа от ЛАПУ бяха добре маскирани в двата края на улицата и тя нямаше как да ги забележи.

Пристъпих вътре, а тя затвори вратата зад мен. Адреналинът в кръвта ми моментално се покачи. Дали наистина тази жена бе убийца, при това луда? Ала кой знае защо, поради някаква странна и необяснима причина, не се чувствах застрашен в нейно присъствие.

Първото ми впечатление от къщата бе свързано с добрата подредба вътре. Личеше си, че подовете са били наскоро почистени. Никъде не видях следи от безредие.

В антрето се натъкнах на дървена фигурка на селско момиче, свело глава в почтителен реверанс. Върху полата на момичето бяха изписани думите: „Добре дошли“. Внезапно осъзнах, че макар отвън къщата да изглеждаше доста занемарена, вътре всичко бе старателно подредено. Очевидно това бе нейното малко царство.

— Моля, настанете се — покани ме тя.

Мери Уагнър посочи с дружелюбен жест към всекидневната, която се оказа отдясно на сводестия коридор. По-голямата част от стаята бе заета от едно неоправено канапе, един фотьойл и две масички.

Звукът на телевизора бе изключен. На масичката за кафе се виждаха една кутия диетична пепси-кола и малка купа с наполовина изгълтана супа.

— Да не прекъсвам вечерята ви? — любезно попитах аз. — Наистина съжалявам, ако е така. — Не че имах намерение да си тръгна веднага, ако се окажеше точно така.

— О, не, не, съвсем не. Просто преди малко похапнах нещо. — Тя бързо изключи телевизора и обра всичко от масичката.

Останах в коридора, за да огледам през вратата всички подробности във всекидневната, докато тя отиде отзад в кухнята, за да прибере купата и пепси-колата. Вътре всичко изглеждаше на мястото си. Съвсем нормален дом, спретнато подреден, уютен и грижливо почистен.

— Желаете ли нещо за пиене? — провикна се тя откъм кухнята.

— Не, нищо. Благодаря.

— Вода? Или сода? А може би портокалов сок? Няма да ме затрудните, агент Крос.

— Не, благодаря.

Дневникът й навярно бе в къщата, но не бе на видно място. Когато пристигнах, тя бе гледала поредната серия от сериала „Опасно“.

— Всъщност и без това портокаловият сок е свършил — призна си тя чистосърдечно, когато отново се върна при мен. Или бе напълно спокойна вътрешно, или просто я биваше в преструвките. Много странно. Последвах я във всекидневната и двамата седнахме.

— И така, какво мога да направя за вас? — запита ме тя с любезен тон, в който обаче се долавяше леко безпокойство. — Разбира се, че искам да помогна.

Постарах се да запазя тона си леко небрежен и лишен от всякакви застрашителни нотки.

— Преди всичко бих искал да узная вие ли сте единственият шофьор, който използва колата ви?

— Само аз. — Усмихна ми се, сякаш бе открила нещо забавно в моя въпрос. Запитах се защо.

— А случвало ли се е колата да е оставала навън без вашия надзор? По някое време на денонощието? Да кажем, през последните шест седмици приблизително?

— Е, разбира се, когато спя… А също и когато съм на работа. Работя като камериерка в хотела „Бевърли Хилс“.

— Разбирам. Следователно колата ви е необходима, за да пътувате до работата си.

Жената подпъхна пръсти под колана на униформата си и завъртя очи, сякаш искаше да ме накара да обърна внимание на отговора й. Поддадох се на този импулс и наистина се постарах да го запомня.

— Мисля, че трябва да отговоря с „да“ — продължи тя. — Технически погледнато, тогава тя остава извън моя… как го казахте? Надзор. — Засмя се малко свенливо. — Но все пак се старая да я наглеждам. Поне доколкото мога.

Набързо отбелязах мислено първите си впечатления от нея. Иска да се хареса. Гледа ръцете й все да са заети с нещо. Иска и се да ми докаже, че е интелигентна.

Докато разговаряхме, аз не само я слушах, но и я наблюдавах внимателно. Но нищо от това, което тя каза, не ми прозвуча по-особено. По-странен бе начинът, по който ме гледаше. Жестикулираше оживено с ръцете си, но кафявите й очи почти не се откъсваха от моите. Дори останах с впечатлението, че се зарадва на посещението ми.

Когато най-после се надигнах, за да сложа край на разговора ни, сякаш се канех да си тръгвам, лицето й помръкна.

— Мога ли да ви помоля за чаша вода? — попитах аз и тя видимо се оживи.

— Ей сега ще ви донеса.

Последвах я през коридора. Всичко в кухнята, също както и във всекидневната, се оказа грижливо подредено. Плотовете на шкафовете бяха почти празни, с изключение само на един тостер за печене на четири филийки хляб едновременно, както и комплект от метални кутии за чай, кафе и подправки, с примитивна декоративна украса.

Решетката за сушене на чинии до чешмата бе пълна със съдове, а сред грижливо почистените сребърни прибори се виждаха два големи ножа за рязане на месо.

Мери Уагнър напълни една чаша с вода от чешмата и ми я подаде. Стори ми се, че долових може би остатък от сапун във водата.

— Да не би да сте от Калифорния? — небрежно се поинтересувах аз. — Или сте някъде от околността?

— О, не — отрече тя. — Не съм имала късмета да се родя на такова хубаво място.

— А откъде сте тогава?

— От Северния полюс. — Отново ми се усмихна свенливо и леко поклати глава. — Или поне може така да се каже.

— Оставете ме да отгатна. От щата Мейн? Приличате ми на родена в Нова Англия.

— Искате ли да напълня отново чашата?

— Не, но ви благодаря. Наистина не искам нищо повече.

Тя взе чашата от ръката ми, все още наполовина пълна, и се обърна към чешмата.

И тогава ни връхлетя адът.

Първо чух нечии стъпки и силен вик, долетял отвън.

Почти в същата секунда задната врата се разби с невъобразим трясък. Навред се разхвърчаха дървени трески и парченца счупено стъкло. Чух как предната врата също бе избита от пантите.

После няколко полицаи нахлуха в кухнята от двете страни на къщата, с бронежилетки на гърди и пистолети в ръцете, насочени към Мери Уагнър.