Джеймс Патерсън
Мери, Мери (101)

101

Погледнах към Джени в огледалото за обратно виждане.

— Значи в Шпионския музей, така ли?

— Абсолютнооо! — кимна тя.

Джени бе уцелила шестицата с този съботен следобед. Тази вечер бе моя, докато неделята щях да посветя на Нана, а пък неделната вечер бе запазена за Деймън. Целият семеен уикенд на фамилия Крос бе грижливо предначертан и вече всичко се движеше по план.

Прекарахме следобеда в повишаване нивото на знанията си относно японските нинджи, рицарите на плаща и кинжала и въобще, за всевъзможни шпионски афери — за които явно не бях научил достатъчно през всичките години, прекарани в търкане на седалките в класните стаи в Куантико. Хлапетата изпробваха наблюдателните си способности. Дори и аз останах впечатлен от възможностите, които предлагаше светът на бъдещето, както и футуристичните модели в крилото, посветено на двадесет и първи век.

А тъй като изборът на менюто за вечерята бе предоставен на мен, реших да запозная моите хора с особеностите на етиопската кухня. Джени и Деймън отлично се справиха с някои от най-екзотичните блюда, с изключение само на китфо. Което на практика се оказа пържола по татарски. Дори им допадна да се хранят с пръсти, вследствие на което Нана нарече храната „истинска непретенциозна домашна кухня“.

А когато Джени и Нана се отправиха към дамската тоалетна, Деймън ме заговори:

— Знаеш ли, можеше да поканиш доктор Коулс. Само да беше поискал, разбира се — добави той и безучастно сви рамене.

Останах трогнат от типично мъжкия стил, прокраднал се в забележката на Деймън. Ето, така се говори между мъже. Дори бих добавил, че бе възхитително, с уговорката, че той мигом би ме намразил, ако постъпех така с него.

— Благодаря, Дей — рекох, решавайки да играя директно. — Двамата с Кейла ще вечеряме във вторник. Оценявам предложението ти.

— Тя е свястна жена. По-точно истинска дама. Всички мислят така. Знаеш ли, трябва да предприемеш нещо.

— Да, знам.

— Пък и тя е единствената, която успява да накара Нана да направи нещо, което не иска.

Засмях се. Хареса ми, че бе забелязал толкова неща за Кейла, както и че бе станал удивително точен и интелигентен наблюдател.

— Какво толкова смешно има? — попита Нана, която внезапно отново се появи на масата. — Какво съм пропуснала?

— Какво става тук? — настойчиво попита Джени. — Искам да знам за какво си шушукате. Да не е за музея на шпионите? Или и двамата ми се присмивате? Никак не обичам да ми се присмиват.

— Имахме мъжки разговор — осведоми я Деймън.

— Аз пък мога да се обзаложа, че „мъжкият“ ви разговор е бил посветен само на доктор Коулс. — Джени извиси глас, докато инстинктът не й подсказа верния тон. — Ние я харесваме, татко — рече тя, когато аз не опровергах, нито потвърдих догадката й.

— Да, но ти харесваш всички.

— А не се ли сещаш от кого съм взела това?

— Трябва да я поканим на вечеря — намеси се Нана.

— Само да не е във вторник — каза й Деймън.

Джени се ухили. Очите й се разшириха.

— Да. Във вторник вечерта е запазена за срещата му. Права ли съм, тате?