Джеймс Патерсън
Мери, Мери (62)

62

Последвах указанията на Карл Пейдж как да стигна до хотел „Рамада Плаза“ в Западен Холивуд. Щом се озовах там, нарочно оставих мобилния си телефон в колата. Точно сега не исках никой от Бюрото да ме безпокои, дори и да беше директорът Бърнс.

В безлюдното фоайе в стил „Арт Деко“ цареше тишина. Изсъхналите палми бяха оклюмали над редиците от кафеникави дивани, всички до един празни. Двете възрастни жени пред бюрото на рецепцията бяха единствените посетители, които можах да видя.

Този, който ръководеше огледа на местопрестъплението — предполагам, че бе детектив Джийн Галета, — явно се бе постарал да успокои духовете. Единственият признак, че на горния етаж се провеждаше разследване, бяха двамата полицаи, дежурещи пред асансьора. Лично аз обаче предпочетох да се кача по стълбището, вземайки по две стъпала наведнъж.

Коридорът на втория етаж бе препълнен със служители от ЛАПУ. Неколцина от тях носеха гумени ръкавици и гумени ботуши, а по гърбовете на якетата им бе изписано „Криминален разследващ екип“. Лицата на всички изразяваха тревога и изглеждаха изпити.

Един цивилен агент ме спря веднага след появата ми на площадката.

— Кой сте вие? — попита ме строго. На гърдите му висеше табелка, която ми подсказа, че се казва Сендхаузен. Размахах под носа му служебната си карта, но без никакъв коментар, успявайки да мина покрай него. — Хей! — провикна се той.

— Хей и на теб! — провикнах се в отговор, но без да се обръщам и да се спирам.

Когато стигнах до стая 223, заварих вратата широко отворена.

Отвън на вратата имаше залепени детски стикери — визитните картички на Мери Смит — две с небесни дъги и една с еднорог, залепена върху шпионката.

Първите два стикера бяха белязани с главна буква „А“, а този с еднорога — с буквата „Б“.

— Тук ли е детектив Галета? — попитах аз друга млада жена полицай, докато тя се вмъкваше покрай мен в хотелската стая. Големият брой хора, влизащи и излизащи от стаята, ми пречеше да се концентрирам.

Жената полицай ме удостои с единствен сърдит поглед.

— Мисля, че още е на долния етаж, но не съм сигурна.

— Веднага я намерете — продължих аз, губейки търпение. — Кажете й, че Алекс Крос я търси. Ще я чакам тук.

Преди да вляза в хотелската стая, се постарах да се подготвя психически. Това бе задължителна част всеки път, когато трябваше да присъствам на оглед на някое местопрестъпление. Беше все едно да си сложиш втора кожа. Но трябваше да има и известен баланс. Никога не забравях, че се касае за трагичната участ на човешки същества, а не само за трупове, не само за жертви. Защото ако стигнех дотам, това просто означаваше, че е време да си потърся друга работа. Може би наистина беше време за промяна.

Това, което заварих на местопрестъплението, бе толкова брутално, колкото и можеше да се очаква от психопат като Мери Смит.

Плюс двете отвратителни изненади, за които не бях подготвен.