Метаданни
Данни
- Серия
- Алекс Крос (11)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Mary, Mary, 2005 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- , 2007 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,9 (× 39 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Джеймс Патерсън. Мери, Мери
Издателска къща „Хермес“, 2007
Отговорен редактор: Петя Димитрова
Коректор: Мария Владова
Художествено оформление на корицата: Борис Николов Стоилов
ISBN 954–26–0462–9
История
- — Добавяне
Статия
По-долу е показана статията за Мери, Мери от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
За информацията в тази статия или раздел не са посочени източници. Въпросната информация може да е непълна, неточна или изцяло невярна. Имайте предвид, че това може да стане причина за изтриването на цялата статия или раздел. |
Мери, Мери | |
Автор | Джеймс Патерсън |
---|---|
Първо издание | октомври 2006 г. |
Оригинален език | английски език |
„Мери, Мери“ е единадесетият роман на американският писател Джеймс Патерсън. Включен е в класацията на „Publishers Weekly“ за бестселърите в САЩ – 2005 година.
Серия убийства в Холивуд, САЩ.
Директорът на ФБР вика агент Алекс Крос който е в отпуск и го изпраща да разследва случаите. Маниакален убиец, подвизаващ се под името „Мери Смит“ убива известни личности, като след всяко убийство изпраща имейл на журналист от Лос Анджелис Таймс.
Романът проследява разследването на опитния агент в опитите да достигне до убиеца, всяващ паника в града на звездите.
Първа част
Убийствата на „Мери Смит“
3
От: Мери Смит
Арнолд Гринър затвори малките си късогледи очи, притисна длани върху плешивия си череп и яростно го затърка. О, Господи, спаси ме, дано не е още един! — отчаяно си помисли той. — Животът е твърде кратък за тази мръсотия. Не мога повече. Наистина не мога да понеса тази история с Мери Смит.
Нюзрумът на „Лос Анджелис Таймс“ жужеше както всяка друга сутрин: звъняха телефони; хора влизаха и излизаха като бегачи на къси разстояния; някой наблизо произнасяше надута тирада за поредното падане на телевизионния рейтинг — сякаш някой в наши дни го беше грижа за телевизионните рейтинги.
Как бе възможно Гринър да се чувства толкова уязвим, зад собственото си бюро в собствената си офис кабина? Обаче точно така се чувстваше.
Таблетките „Занакс“, които поглъщаше с шепи, след като пристигна първият имейл от Мери Смит, не можеха да притъпят паниката, пронизваща гръбнака му като острието на игла.
Паника — но също и патологично любопитство.
Може и да беше „само“ развлекателен колумнист, но Арнолд Гринър умееше да надушва горещите истории. Оглушителната бомба щеше да гърми със седмици от първите страници на всички издания: Някой богат и известен е бил убит в Ел Ей. Дори нямаше нужда да чете имейла, за да разбере. „Мери Смит“ вече бе доказала, че е една много болна госпожа, която държеше на думата си.
Въпросите, които не му даваха мира, бяха: кой бе убит този път и защо, по дяволите, той, Гринър, се намираше в средата на цялата тази ужасна каша?
Защо точно аз? Трябва да има някаква основателна причина и ако я знаех, сигурно щях да съм се побъркал от страх, нали?
Докато набираше с трепереща ръка 911, с другата кликна върху съобщението от Мери Смит. Моля те, Господи, нека не е някой, когото познавам. Дано не е някой, когото харесвам.
Започна да чете, напук на цялото си същество, което крещеше да не го прави. Наистина не можеше да се овладее. О, боже! Антония Шифман! О, горката Антония. О, не, защо точно тя? Антония беше добър човек, а на света нямаше много такива.
До: Антония Шифман
Предполагам, че би могла да наречеш това неприятелски имейл, макар че някога бях твой почитател.
Както и да е, четири и половина сутринта е твърде рано за една блестяща трикратна носителка на „Оскар“ и майка на четири деца да напуска къщата си, не мислиш ли? Предполагам, че това е цената, която се налага да платим, за да бъдем това, което сме. Или поне една от многото.
Бях там тази сутрин, за да ти покажа другата страна на славата и богатството в Бевърли Хилс.
Беше тъмно като в рог, когато шофьорът пристигна да те откара на „снимки“. Това е жертва, която правиш и която феновете ти не оценяват.
Минах през входната врата зад колата и те последвах пеша до алеята за автомобили.
Внезапно осъзнах, че ако искам да се добера до теб, шофьорът ти също ще трябва да умре, но при все това не изпитах удоволствие от убийството му. Бях прекалено нервен, треперех като фиданка в буря.
Пистолетът се тресеше в ръката ми, когато почуках по стъклото на прозореца му. Държах ръката си, скрита зад гърба, и му казах, че ще дойдеш след няколко минути.
Няма проблеми, отвърна той. И знаеш ли какво? Почти не ме погледна. А и защо да го прави? Ти си звездата на звездите, печелиш по петнайсет милиона на филм, както прочетох някъде. За него аз бях просто един прислужник.
Имах чувството, че играя някоя малка роля в един от филмите ти, но повярвай ми, възнамерявам да ти открадна тази сцена.
Знаех, че много скоро ще се наложи да извърша нещо доста драматично. Той щеше да започне да се пита защо още стоя там. Не знам дали щеше да ми стигне смелост да го направя, ако той ме бе погледнал. Но тогава той наистина го стори — всичко се случи просто така.
Заврях дулото на пистолета в лицето му и дръпнах спусъка. Такова незначително действие, почти рефлекс. Секунда по-късно той беше мъртъв, нямаше го. Сега можех да правя каквото си искам.
И така, заобиколих колата, настаних се на седалката до шофьора и зачаках. Хубава, много хубава кола. Толкова луксозна и удобна, с кожена тапицерия, приглушена светлина, бар и малък хладилник, пълен с любимите неща. Шоколадови блокчета, Антония? Срамота, срамота.
Както и да е, жалко, че ти излезе от къщата толкова скоро. Харесваше ми да седя в лимузината ти. Тишината, разкоша. През онези няколко минути разбрах защо искаш да бъдеш това, което си. Или по-точно, което беше.
Сърцето ми започва да бие учестено, докато пиша това, припомняйки си онзи миг.
Постоя около секунда пред колата, преди сама да си отвориш вратата. Обикновени дрехи, без грим, но въпреки това ослепителна. Не можеше да ме видиш, нито мен, нито шофьора, през затъмнените стъкла. Но аз те виждах. Така беше през цялата седмица, Антония. Аз бях там, а ти дори не ме забеляза.
Какъв невероятен миг бе това за мен! Аз — вътре в колата, ти — отвън, облечена в сако от туид, приличаща на ирландка, толкова земна и толкова истинска.
Щом влезе, заключих вратите и спуснах преградата. Като ме видя, върху лицето ти се изписа учудване. Бях виждал това изражение и преди — във филмите ти, когато се преструваше на уплашена.
Не разбра обаче, че аз бях не по-малко изплашен от теб. Цялото ми тяло се тресеше. Зъбите ми тракаха. Затова те застрелях, преди някой от нас да успее да каже нещо.
Моментът отлетя прекалено бързо, но аз го предвиждах. Затова беше ножът. Надявам се само да не те намерят децата ти. Не бих искал да те видят такава. Те трябваше да знаят само, че мама си е отишла и никога няма да се върне.
Бедните деца — Анди, Тия, Петра, Елизабет.
Само за тях ми е жал. Горките, горките дечица, останали без своята мамичка. Може ли да има нещо по-тъжно?
Знам нещо — но това е моята тайна и никой никога не ще я узнае.