Метаданни
Данни
- Серия
- Алекс Крос (11)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Mary, Mary, 2005 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- , 2007 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,9 (× 39 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Джеймс Патерсън. Мери, Мери
Издателска къща „Хермес“, 2007
Отговорен редактор: Петя Димитрова
Коректор: Мария Владова
Художествено оформление на корицата: Борис Николов Стоилов
ISBN 954–26–0462–9
История
- — Добавяне
Статия
По-долу е показана статията за Мери, Мери от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
За информацията в тази статия или раздел не са посочени източници. Въпросната информация може да е непълна, неточна или изцяло невярна. Имайте предвид, че това може да стане причина за изтриването на цялата статия или раздел. |
Мери, Мери | |
Автор | Джеймс Патерсън |
---|---|
Първо издание | октомври 2006 г. |
Оригинален език | английски език |
„Мери, Мери“ е единадесетият роман на американският писател Джеймс Патерсън. Включен е в класацията на „Publishers Weekly“ за бестселърите в САЩ – 2005 година.
Серия убийства в Холивуд, САЩ.
Директорът на ФБР вика агент Алекс Крос който е в отпуск и го изпраща да разследва случаите. Маниакален убиец, подвизаващ се под името „Мери Смит“ убива известни личности, като след всяко убийство изпраща имейл на журналист от Лос Анджелис Таймс.
Романът проследява разследването на опитния агент в опитите да достигне до убиеца, всяващ паника в града на звездите.
Втора част
Обичам Ел Ей
15
— Защо точно аз? Как мислите, защо изпраща тези ужасни съобщения на мен? В това няма никакъв смисъл, нали? Открихте ли нещо, което да обясни цялата тази история? Заклани майки? Холивуд напълно ще се побърка заради тези убийства, повярвайте ми. Мръсната малка тайна на Мери Смит ще излезе наяве.
Арнолд Гринър вече няколко пъти ми бе задал тези въпроси по време на разговора ни. Срещата ни се състоя в Г-образния офис, намиращ се в средата на нюзрума на „Лос Анджелис Таймс“. Останалата част от етажа бе заета с бюра и преградени кабини.
От време на време някой подаваше глава над стъклената стена, хвърляше ни бърз поглед и пак се скриваше. Лалугерско разузнаване, така го нарече Гринър, усмихвайки се под мустак.
Той седеше върху кафявия кожен диван, сближавайки и раздалечавайки коленете си, обути в измачкани джинси. Понякога записваше по нещо в бележника върху скута си.
Разговорът се въртеше около миналото на Гринър: Йейл, след това стаж във „Варайъти“, където преглеждал коректурите и правел кафе за светските хроникьори. Бързо си извоювал положение и станал известен, след като успял да вземе интервю от Том Круз по време на някакъв купон. Преди две години от „Лос Анджелис Таймс“ го примамили да се присъедини към екипа им и му предложили да води своя колона — „Зад паравана“. Каза ми, че в бизнеса бил смятан за спец по пикантните холивудски истории и се славел с острото си хапливо перо. Очевидно имаше доста високо мнение за себе си.
Не открих никакви връзки между Гринър и убийствата, извън филмовата индустрия. При все това не ми се вярваше, че той бе случайно избран да получава имейлите на Мери Смит.
Самият Гринър също не го вярваше. Беше се съсредоточил върху темата и от началото на разговора не бе спрял да ме бомбардира с въпросите си.
Накрая седнах до него.
— Господин Гринър, бихте ли се успокоили? Моля ви.
— Лесно е да се каже — парира ме той, но тутакси омекна. — Извинете. Извинете. — Притисна пръсти до челото си и започна да разтрива слепоочията си. — Трябва да ви призная, че по природа съм много раздразнителен и емоционален. Още откакто бях хлапе в Гринич.
Бях виждал подобна реакция — смесица между параноя и гняв — у хора, изпаднали в извънредна ситуация, като Гринър. Когато заговорих отново, гласът ми вече бе доста тих и той трябваше да се напрегне, за да ме чуе.
— Знам, че сте мислили доста по въпроса, но не можете ли да се сетите за някаква причина, обясняваща получаването на тези съобщения? Да започнем с всички досегашни контакти, които сте имали с Патси Бенет и Антония Шифман.
Той сви рамене и завъртя очи, опитвайки се отчаяно да си поеме дъх.
— Вероятно сме били заедно на няколко партита. Със сигурност съм писал критики за филмите им. Съжалявам да го кажа, но последният филм на Антония Шифман — „Кентърбъри Роуд“ — беше ужасен. Обаче нейното изпълнение беше чудесно и аз, естествено, не пропуснах да отбележа това в статията си. — Мислите ли, че това може да е връзката? Може би убиецът чете колоната ми. Искам да кажа, сигурно го прави, нали? Всичко е толкова странно. Как изобщо мога да се впиша в някакъв шантав сценарий за убийства? — Преди да успея да кажа нещо, той изстреля поредната си серия от въпроси. — Мислите ли, че убийството на шофьора на Антония е случайност? От имейла излиза, че той просто… се е изпречил на пътя на Мери Смит.
Очевидно Гринър беше жаден за информация — и в личен, и в професионален план. В крайна сметка той беше репортер и имаше влияние в холивудските среди. Затова му сервирах дежурния си отговор за репортерите.
— Още е рано да се каже. Ами Патси Бенет? — попитах. — Спомняте ли си кога за последен път сте писали нещо за някой от филмите й? За филм, който е продуцирала? Тя продуцираше филми, нали?
Гринър кимна; после въздъхна шумно, с театрален патос.
— Смятате ли, че за известно време трябва да спра колоната си? Би трябвало, нали? Може би така ще е по-добре.
Интервюто приличаше на среща по пинг-понг с някое хлапе, страдащо от НКВ[1]. Накрая все пак успях да му задам останалите си въпроси, но това ми отне два пъти повече време, отколкото смятах, че ще ми е необходимо, когато дойдох в редакцията на „Лос Анджелис Таймс“. Гринър постоянно се нуждаеше от успокоение и аз се опитвах да му го осигуря, без да бъда изцяло неискрен. В крайна сметка той наистина беше в опасност.
— Още едно последно нещо — заяви Гринър малко преди да си тръгна. — Мислите ли, че трябва да напиша книга за всичко това? Дали няма да е малко извратено?
Не си дадох труд да отговоря на въпрос му. Все пак той беше завършил Йейл — би трябвало да знае отговора.