Джеймс Патерсън
Мери, Мери (41)

41

— Тя никога не е знаела какво иска, приятел. И може би все още не знае. Харесвах Кристин, но тя се промени до неузнаваемост след онова, което се случи в Ямайка. Тя трябва да продължи напред, както и ти.

Сампсън и аз се бяхме приютили при Зини, в добрата стара кръчма, намираща се толкова наблизо. От джубокса се лееше песента „Вече помъдрях“ на Би Би Кинг. Тази вечер не ми се слушаше нищо друго, освен блус.

Мястото не се отличаваше с весела атмосфера, но този недостатък се компенсираше от присъствието на Рафаел — бармана, който ни познаваше от години и щедро ни доливаше чашите. Гледах замислено скоча пред себе си, докато напразно се опитвах да си спомня дали беше третият или четвъртият. Господи, колко бях уморен. Припомних си една фраза от „Индиана Джоунс“: Не е работата в годините, а в скоростта, с която се изнизват.

— Работата не е в Кристин, нали така, Джон? — Погледнах косо към Сампсън. — Става дума за малкия Алекс. Вече е почти оформен като личност.

Той ме потупа по главата.

— Работата е в главата ти, приятел. А сега ме изслушай. — Той изчака, докато се окопитя и го удостоя с внимание. Погледът му се рееше нейде по тавана над бара. Накрая притвори очи и смръщи вежди. — Мамка му! Забравих какво се канех да ти кажа. Лошо, много лошо. Исках да те накарам да се почувстваш по-добре.

Засмях се, макар че никак не ми бе до смях. Джон Сампсън винаги знаеше как да ме развесели. Така беше още откакто двамата бяхме десетгодишни хлапета и растяхме заедно в едно от предградията на Вашингтон.

— Е, нека тогава се заемем със следващото добро дело — рече той и направи знак на Рафаел за още две от същото.

— Човек никога не знае какво го очаква — добавих аз по-скоро на себе си. — Особено когато е влюбен. Никаква гаранция няма.

— Това е самата истина — кимна одобрително Сампсън. — Ако преди време ми бе казал, че един ден ще стана татко, щях да ти се изсмея. А ето че сега имам тримесечно бебе. Истинска лудница. Но в същото време всичко това може отново да се промени, просто така. — Той щракна с пръсти и силният звук отекна в ушите ми. Сампсън имаше най-едрите длани сред всичките ми приятели и познати. Аз съм метър осемдесет и седем и съвсем не съм кой знае колко добре сложен, но в сравнение с него изглеждам дребен.

— Ние с Били си живеем добре. По това две мнения няма — продължи той донякъде разсеяно, ала без да изпуска нишката на здравия разум. — Това обаче още не означава, че един ден нещата между нас няма да се объркат. Нищо чудно след десет години да намеря дрехите си изхвърлени на моравата. Човек никога не знае какво може да го сполети. Не, не, моето момиче няма да ми спретне такъв номер. Не и моята Били — завърши Сампсън и двамата се разсмяхме. Следващите няколко минути пиехме мълчаливо от чашите си. Но дори и без разговори настроението ми оставаше мрачно. — Кога отново ще отидеш да видиш малкия Алекс? — попита той, този път с по-смекчен тон. — Али. Харесва ми.

— Следващата седмица, Джон. Тогава ще летя до Сиатъл. Трябва да финализираме споразумението за свижданията. — Мразех тази дума. Свиждания. Това ли ни оставаше в общуването с моя син? Всеки път, когато произнасях думата на глас, ми се искаше да строша нещо. Някоя лампа, прозорец или чаша. — Какво, по дяволите, да правя сега? — попитах Сампсън. — Питам те най-сериозно. Как да застана пред Кристин — пред Алекс — и да се преструвам, че всичко е наред? Сега всеки път, когато го видя, сърцето ми се свива. Дори и да се преструвам, че всичко е наред, това не значи, че децата ще се чувстват добре.

— Той ще бъде добре — твърдо заяви Джон. — Алекс, няма начин твоите деца да израснат слаби и неуверени. Освен това вземи пример от нас двамата. От теб излезе свестен човек, нали? Както и от мен?

Усмихнах му се.

— Не можа ли да измислиш по-добър пример?

Сампсън не обърна внимание на шегата ми.

— Ти и аз не сме глезени от съдбата, но въпреки това се справяме. Поне доколкото ми е известно, ти никога не си тормозил децата си, никога не си ги изоставял, никога не си ги докосвал с пръст. Докато аз преминах през всичко това и виж ме сега — вторият най-способен полицай във Вашингтон. — Млъкна и се плесна по челото. — О, чакай. Забравих, че сега ти подпираш бюрото във ФБР. Предполагам, че това ме прави първият във Вашингтон.

Внезапно почувствах колко силно ми липсва малкият Алекс, но в същото време бях трогнат от приятелството на Джон.

— Благодаря ти, че си до мен — казах му аз.

Джон Сампсън метна ръка през рамото ми и ме раздруса.

— Че за какво са приятелите на този свят?