Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Алекс Крос (11)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mary, Mary, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 39 гласа)

Информация

Сканиране и корекция
ultimat (2009)
Разпознаване и начална корекция
Ti6anko (2009)

Издание:

Джеймс Патерсън. Мери, Мери

Издателска къща „Хермес“, 2007

Отговорен редактор: Петя Димитрова

Коректор: Мария Владова

Художествено оформление на корицата: Борис Николов Стоилов

ISBN 954–26–0462–9

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Мери, Мери от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Мери, Мери
АвторДжеймс Патерсън
Първо изданиеоктомври 2006 г.
Оригинален езиканглийски език

„Мери, Мери“ е единадесетият роман на американският писател Джеймс Патерсън. Включен е в класацията на „Publishers Weekly“ за бестселърите в САЩ – 2005 година.

Серия убийства в Холивуд, САЩ.

Директорът на ФБР вика агент Алекс Крос който е в отпуск и го изпраща да разследва случаите. Маниакален убиец, подвизаващ се под името „Мери Смит“ убива известни личности, като след всяко убийство изпраща имейл на журналист от Лос Анджелис Таймс.

Романът проследява разследването на опитния агент в опитите да достигне до убиеца, всяващ паника в града на звездите.

18

Девет часът, а още нищо не беше наред. При това — меко казано.

Ръкостискането на детектив Джийн Галета от ЛАПУ беше изненадващо меко. Макар че изглеждаше доста корава и ако поискаше, можеше да ти счупи костите. Оранжево поло с къси ръкави очертаваше бицепсите й. Беше стройна и слаба, с поразително остри черти на лицето и пронизващи кафяви очи, които неволно привличаха погледа.

Улових се, че се взирам в нея, и побързах да се извърна.

— Агент Крос. Накарах ли ви да чакате? — попита тя.

— Не много — отвърнах. Бил съм в положението на Галета. Когато си водещ детектив по някой важен и нашумял случай, всеки иска да му отделиш част от времето си. Освен това моят работен ден беше почти приключил, а детектив Галета сигурно щеше да работи през цялата нощ. Случаят го изискваше.

Цялата бъркотия се бе стоварила върху главата й преди дванадесет часа. Беше започнала от западното бюро в Холивуд, но инцидентите, свързани със серийни убийства, автоматично се прехвърляха в централата, към отдела по специални убийства. Технически „Мери Смит“ не можеше да бъде квалифицирана като сериен убиец, докато нямаше още поне четири убийства от този тип, но ЛАПУ предпочиташе да сгреши, отколкото да прояви непредпазливост. Бях съгласен с решението. Не че някой бе поискал мнението ми.

Медийното отразяване на случая, както и последвалият натиск върху полицията, вече бяха доста интензивни. Много скоро този интерес щеше да прерасне в безумие, особено ако се разчуеше за имейлите до „Лос Анджелис Таймс“.

Детектив Галета ме поведе към горния етаж и ме покани в малка заседателна зала, която се оказа кабинет за извънредни и кризисни ситуации. В момента тук се помещаваше нещо като импровизиран щаб, където се събираше цялата информация за убийствата.

Едната стена вече бе цялата покрита с полицейски доклади, карта на града, скици на двете сцени на престъпленията и около дузина снимки на мъртвите.

Кошчето за отпадъци в ъгъла преливаше от празни чаши и мазни пликове от ресторантска храна. Изглежда, в този район заведението на Уенди печелеше битката със сандвичите.

Двама детективи по ризи с къси ръкави седяха край голямата заседателна маса, наведени над големи купчини с документи. Позната и депресираща картинка.

— Имаме нужда от място — обърна се Галета към детективите. В думите й нямаше и капка агресивност. Тя излъчваше една непретенциозна увереност, която неутрализираше всяко ненужно противопоставяне. Двамата мъже разчистиха масата, без да кажат нито дума.

— Откъде искате да започнем? — попитах аз.

Галета мина направо на въпроса.

— Какво мислите за стикерите? — Тя посочи към черно-бялата снимка, формат 8½×11 върху задната страна на седалката в киното. На нея се виждаха същите детски стикери, като онези, които бяха залепени в лимузината на Антония Шифман. Всеки стикер бе белязан или с „А“, или с „Б“.

Един от стикерите изобразяваше пони с големи очи, а върху друг се виждаше плюшено мече върху люлка. Какво общо имаше убиецът с децата? Или с майките?

— Струва ми се ужасно непредпазливо от страна на убиеца — отвърнах аз. — Както и всичко останало. Превъзбудените имейли. Стрелбата почти от упор. Разрезите с ножа. Дори убитите знаменитости. Който и да върши това, иска да бъде нещо голямо. Да постигне публичност.

— Да, определено. Но какво мислите за детските стикери? Искам да кажа — защо точно стикери? И защо точно такива? Какви са тези „А“ и „Б“? Все трябва да означават нещо.

— И в двата случая тя споменава децата на жертвите, в имейлите. Децата са част от загадката, парченца от мозайката. Ако трябва да бъда честен, никога досега не съм попадал на нещо подобно.

Галета прехапа устни и заби поглед в пода. Изчаквах следващите й думи.

— Тук имаме две нишки. От една страна — филмовата индустрия, Холивуд, но съществува и елементът с майката и децата. В нито един от двата имейла не се споменават съпрузите. — Тя говореше бавно, внимателно обмисляйки думите си, както често правех и аз. — Или тя самата е майка, или има някакво особено отношение към майките.

— Вие предполагате, че Мери Смит е жена? — попитах аз.