Джеймс Патерсън
Мери, Мери (4)

4

Алармата се включи в пет и половина, но Мери Смит вече беше будна. С широко отворени очи и толкова много неща в главата, като например задачата да направи костюм на бодливо прасе за училищното тържество на дъщеря си Ашли. Какво би могла да използва за бодлите?

Снощи си бе легнала доста късно, ала, изглежда, никога не успяваше да спре хода на мислите си — нейния „списък със задачи“.

Трябваше да купи фъстъчено масло, „Кид’с Крест“, сироп за кашлица и една от онези малки лампи за банята. Брендан имаше тренировка по футбол в три, която започваше по същото време, по което се провеждаха уроците по танци на Ашли. Както и да пресмяташе, все се получаваше едно и също. Нищо чудно през нощта хремата на Адам да се бе усилила, а тя не можеше да си позволи да отсъства още един ден по болест. Последното й напомни, че ще трябва да поеме някоя допълнителна смяна в работата си.

И това бе спокойната част от деня. Не след дълго вече бе край котлона — раздаваше заповеди и изпълняваше останалата част от сутрешните си задължения.

— Брендан, моля те, помогни на сестра си да си завърже обувките. Брендан, на теб говоря.

— Мамо, чорапите ми са някак странни.

— Обърни ги обратно.

— Може ли да взема Клио с мен в училище? Моля те, мамо, моля те.

— Да, но ще трябва да я извадиш от сушилнята. Брендан, какво те помолих да направиш?

Мери ловко сипваше в чиниите порция пухкави бъркани яйца, когато тостерът изхвърли четири препечени филийки.

— Закуската!

Докато двете по-големи деца работеха с вилиците, тя отнесе Адам в стаята му и го премени в червен гащеризон и моряшка ризка. Говореше му нежно, докато го връщаше обратно, нагласяйки го във високото му столче.

— Кой е най-красивият моряк в града? Кой е моят малък мъж? — попита тя и пъхна лигавника под брадичката му.

— Аз съм твоят малък мъж — обади се Брендан с усмивка. — Аз съм, мамо!

— Ти си моят голям малък мъж — усмихна му се в отговор Мери и го пощипна леко под брадичката. Стисна го за раменете. — И с всеки изминал ден ставаш все по-голям.

— Това е, защото си изяждам всичко — заяви Брендан и пъхна последната хапка яйце в устата си.

— Ти си добра готвачка, мамо — похвали я Ашли.

— Благодаря ти, скъпа. Хайде, привършвайте и вървете да се измиете и срешете.

Докато почистваше чиниите, Брендан и Ашли маршируваха по коридора и припяваха: „Четка, четка, мий, мий. Зъби и коса, ръце и лице. Четка, четка, мий, мий…“

Докато по-големите се приготвяха, тя сложи чиниите в мивката, за да ги измие по-късно; избърса набързо лицето на Адам с влажна кърпа; извади от хладилника пакетите с обяда на децата, които бе приготвила още снощи, и ги постави грижливо в раничките им.

— Отивам да настаня Адам в столчето му в колата! — извика тя. — Който излезе последен, е разплут червей.

Мери мразеше подобни сравнения, но знаеше, че едно малко невинно съревнование ще пришпори хлапетата. Чу ги как пищят в стаите си, полувъзбудени и полууплашени, че ще бъдат последните, които ще се качат в старата разбрицана таратайка. Божке, кой каза пак „таратайка“? Само Мери, Мери. И кой каза „Божке“?

Тя пристегна колана на Адам и се опита да си припомни кое я бе задържало снощи толкова до късно. Дните — а сега и нощите — се преливаха в една безкрайна мъгла от готвене, чистене, шофиране, правене на списъци, бърсане на носове и отново шофиране. Ел Ей определено си имаше своите големи недостатъци. Изглежда, прекарваха половината от живота си в колата, заклещени в оживения трафик.

Май наистина трябваше да си купи някоя по-икономична кола от този голям стар пикап, с който бе дошла от запад.

Погледна часовника си. Незнайно как десет минути бяха отлетели. Десет безценни минути. Защо винаги се случваше така? Как пък все на нея не й стигаше времето?

Изтича към предната врата и извика към Брендан и Ашли:

— Защо се бавите толкова? Пак ще закъснеем. Боже мили, кое време стана — промърмори Мери Смит.