Джеймс Патерсън
Мери, Мери (86)

86

Вечерта на същия ден, към шест и двайсет, паркирах през една пресечка от къщата на Мери Уагнър. Това определено можеше да донесе нещо, да се окаже нашият голям пробив, и ние всички го знаехме. Досега все пак успявахме да държим журналистите настрани.

В алеята зад къщата се бе спотаил вторият екип, а третият следеше Мери Уагнър по пътя от местоработата й в хотела „Бевърли Хилс“ към дома. Току-що ни бяха съобщили, че се е спряла в някакъв магазин за храни, но вече наближавала.

И наистина не след дълго синият пикап, бълващ голямо количество газове от ауспуха си, се появи на алеята пред къщата.

Госпожа Уагнър извади от багажника две найлонови кесии и влезе вътре. Изглеждаше силна жена. Освен това имаше малко странен вид, също като онези, които имаха навика да си говорят сами, но за това не можех да бъда сигурен.

След като се скри вътре, ние прекосихме улицата, за да можем да виждаме по-добре.

Моят партньор тази вечер бе Мани Бейкър, агент, чиято възраст бе приблизително колкото моята. Мани имаше добра репутация, но едносричните му отговори на моите опити да поддържам благовъзпитан разговор вече ме бяха убедили, че дежурството ми с него ще премине предимно в мълчание. И така, двамата заехме позиция, за да наблюдаваме къщата на Мери Уагнър сред полумрака на настъпващата вечер.

Едноетажната къща, наета от госпожа Уагнър, не бе добре поддържана, дори и за едно бедняшко предградие. Липсваше врата на телената ограда около дома. Тревата на моравата откъм фасадата бе избуяла и погълнала отломките на редиците от тухли покрай пътеката.

Дворът не бе много по-широк от къщата. От южната му страна имаше място само колкото за няколко коли. Там жената бе паркирала своя пикап, на сантиметри от оградата на съседния имот.

Джереми Килбърн, мъжът, който ни бе позвънил за синия пикап, живееше в съседната къща. Той бе собственик и на двете къщи. От него узнахме, че тази, дадена под наем на госпожа Уагнър, е принадлежала на майка му до смъртта й, настъпила преди година и малко. Скоро след това Мери Уагнър се нанесла и оттогава си плащала редовно наема. Килбърн я определи като „доста странна личност“, но все пак се държала общо взето приятелски с него, макар че водела доста затворен живот.

Тази вечер неговата къща бе тъмна. Той бе отвел семейството си при свои роднини, докато не се разреши случая с Мери Уагнър.

Когато полумракът отстъпи пред нощния мрак, наоколо съвсем притихна. По улицата не се виждаше никой. Мери Уагнър накрая запали осветлението и като че ли се отдаде на спокойно усамотение. Не можех да престана да размишлявам за живота на тихото отчаяние.

По едно време не издържах и извадих фенерчето и портфейла си, за да хвърля един поглед на снимките на Деймън, Джени и малкия Алекс, които винаги носех със себе си, като се питах какво ли правят сега. В мрака нямаше защо да се притеснявам за глупавата усмивка, разцъфнала на лицето ми.

През следващите няколко часа нямах друг избор, освен да поделям вниманието си между тънещата в покой къща на Мери Уагнър и файла с бележките по случая, запаметен в моя лаптоп. Всъщност тези бележки бяха по-скоро мои догадки, отколкото някакви категорични твърдения. Всичко, което трябваше да помня за Мери Смит, отдавна бе запечатано в паметта ми.

И тогава зърнах нещо — по-точно някой, — но в първия миг не повярвах на очите си.

— О, не! — силно извиках аз. — Мили боже!

Горкият Мани Бейкър замалко да изскочи от седалката си в колата.