Джеймс Патерсън
Мери, Мери (20)

20

Беше малко след полунощ, когато най-после се добрах до хотела в Дисни, където ме очакваха някои лоши новини. Не беше това, че Джамила бе отлетяла за Сан Франциско. Вече го знаех, както и това, че отново бях изпаднал в немилост пред нея.

Когато влязох в хотелската стая, видях Нана, заспала на дивана. Бледосин конец от плетивото й все още бе омотан около пръста й. Тя спеше кротко и дълбоко като дете.

Не исках да безпокоя горката жена, но тя сама се събуди. Винаги ставаше така. Когато бях малък, беше достатъчно само да застана до леглото й, ако бях болен или ме измъчваха кошмари. Тя винаги казваше, че ме наблюдава — дори когато спи. Дали и тази вечер ме беше наблюдавала?

Втренчих се мълчаливо в старата жена. Не знам какви са чувствата на другите хора към бабите и дядовците им, но аз я обичах толкова много, че понякога ме болеше.

— Чу ли съобщението ми по гласовата поща? — попитах.

Нана погледна разсеяно към хотелския телефон, чиято червена лампичка продължаваше да мига.

— Предполагам, че не — сви рамене тя. Отпусна ръката си върху моята. — О, Алекс. Кристин беше тук, в хотела. Дойде и отведе малкия Алекс обратно в Сиатъл. Той си отиде.

За миг мозъкът ми отказа да работи. Кристин трябваше да дойде за Алекс след два дни. В момента тя имаше временно попечителство върху нашия син, но ние обсъдихме ваканцията в Дисниленд и тя се съгласи. Дори намери, че идеята е добра.

Приседнах на ръба на дивана.

— Не разбирам. Какво искаш да кажеш, че е отвела Алекс обратно в Сиатъл? Какво става? Кажи ми всичко.

Нана сложи плетката си в платнената торбичка до нея.

— Бях толкова побесняла, че щях да се пръсна. Тя също не беше на себе си. Разкрещя ми се, Алекс, като бясна.

— Но какво е правила тук? Тя трябваше да дойде след…

— Дошла по-рано. Това е най-лошото Алекс. Мисля, че беше дошла, за да прекара малко време с теб и малкия Алекс. С всички нас. Но щом разбра, че си заминал по работа, изведнъж се промени. За секунди се преобрази в разлютен стършел. Нищо не можах да й кажа. Никога досега не бях виждала някого толкова бесен, толкова извън себе си.

Всичко това ми се стовари изневиделица и аз не можех да се справя с лавината от връхлитащи ме чувства. Осъзнавах само едно — не бях успял дори да се сбогувам със сина си и него вече го нямаше.

— Ами Алекс? Как го прие той?

— Той беше объркан и изглеждаше натъжен, горкото малко момче. Питаше за теб, докато майка му го отвеждаше. Повтаряше, че ти си му обещал, че това ще бъде истинска ваканция. Толкова я очакваше. Както всички нас. И ти го знаеш, Алекс.

Сърцето ми се сви и лицето на Алекс изплува в съзнанието ми. Имах чувството, че все повече и повече се отдалечава от мен, като частица от живота ми, която си отиваше.

— А как го приеха Джени и Деймън? — попитах.

Нана въздъхна тежко.

— Те се държаха като безстрашни войници, но тази вечер Джени си изплака очите. Мисля, че и Деймън не остана по-назад. Макар че го прикрива по-добре. Бедните хлапета, почти през цялата вечер се мотаеха наоколо унили и потиснати.

Двамата останахме седнали на дивана, потънали в продължително мълчание. Не знаех какво да кажа.

— Съжалявам, че не бях тук — казах накрая на Нана. — Знам, че извиненията няма да променят нищо.

Тя взе брадичката ми в дланта си и се вгледа в очите ми. Ето че се започна. Кокошката и нейните пиленца.

— Ти си добър човек, Алекс, и добър баща. Не го забравяй, особено сега. Ти просто… просто имаш много отговорна работа.

Минути по-късно се промъкнах в стаята, където спяха Джени и Деймън. Както бяха легнали върху завивките, те отново изглеждаха като малки деца. Гледката ми харесваше и аз продължих да стоя, вперил поглед в тях. Нищо не можеше да ме излекува, както тези двамата. Винаги ще си останете моите бебета, без значение колко сте големи.

Джени спеше на ръба на леглото, отметнала одеялото настрани. Отидох да я завия.

— Татко? — прошепна Деймън зад гърба ми и ме стресна. — Ти ли си?

— Какво има, Дей? — Приседнах на ръба на леглото му и започнах да разтривам гърба му. Правех го, откакто беше бебе, и не спирах, докато той не пожелаеше.

— И утре ли ще трябва да работиш? — попита той. — Вече утре ли е?

В гласа му нямаше злонамереност. Беше прекалено добър за това. Ако аз бях добър баща, Деймън беше един страхотен син.

— Не — отвърнах. — Утре няма да работя. Ние сме във ваканция, забрави ли?