Джеймс Патерсън
Мери, Мери (46)

46

Вечерта останах да лежа по гръб в хотелското легло, докато в главата ми мислите продължаваха да се въртят в различни посоки, но нито една не ме изведе до някъде.

Мери Смит. Патологичното в нея. Непоследователното. Вероятните мотиви за убийствата. Засега нищо в тази насока.

Джамила. И там нищо не беше наред. Дори не бяхме се приближили към евентуалното решение.

Семейството ми във Вашингтон. Дали не бях сгрешил съдбовно?

Кристин и Алекс младши. Най-тъжното от всичко около мен.

Знаех, че напоследък не обръщам достатъчно внимание на същественото в живота си. Всичко започваше да ми се струва като болезнено усилие. На много хора бях помогнал да се справят с подобни пристъпи на депресия, но никога не успявах да помогна на себе си. Явно никой не е достатъчно добър в собствения си анализ.

Вярна на обещанието си, Мони Донъли вече ми бе осигурила няколко материала за Джеймс Тръскот. Казано накратко, той вече бе разследван от нашите хора. Отличавал се с амбициите си, понякога дори можел да действа грубо, но иначе бил уважаван представител на четвъртата власт. На пръв поглед нямаше връзка с убийствата на Мери Смит.

Погледнах часовника си, изругах под носа си, а после набрах телефона вкъщи, с надеждата да чуя Джени и Деймън, преди да са си легнали.

— Здравейте, тук е домът на Крос. На телефона Джени Крос.

Не се сдържах и се усмихнах.

— Ало, складът за доставка на прегръдки и целувки по домовете ли е? Бих искал да си поръчам една щедра доставка, моля.

— Здрасти, татко. Знаех, че ще се обадиш.

— Толкова ли съм предсказуем? Няма значение. Надявам се, че и двамата сте готови да се мушнете под завивките? Помоли Деймън да се обади от другия телефон.

— Вече съм на телефона. И аз си помислих, че си ти, тате. Наистина си доста предсказуем. Но това е добре.

Побъбрихме си малко с хлапетата. Деймън се опита да ме придума да му разреша да си купи някакъв компактдиск, препоръчван за възрастни. Не успя, но не каза и дума за онази мистериозна негова приятелка. Джени сподели, че била ужасно ангажирана около участието си на някакво училищно състезание и пожела да узнае дали мога да осигуря достъп на приятелите й до детектора на лъжата.

— Разбира се. Само че първо ще заведа там теб и Деймън.

Тогава Джени ми каза нещо, което ме обезпокои.

— Онзи писател пак беше тук. Нана го изгони. Добре го нареди и дори го нарече „позор за журналистическата професия“.

След като свърших с децата, поговорих малко с Нана и едва тогава си поръчах нещо от румсървиса. Накрая се обадих на Джамила в Сан Франциско. Стараех се да подредя списъка с обаждания в най-малко стресиращ порядък, като най-трудното оставих за най-накрая. Разбира се, трябваше да се съобразявам и с часовите пояси.

— Цялата тази история с Мери Смит придобива размерите на национално бедствие — каза Джамила. — Носи се слух, че ЛАПУ няма да може да приключи случая навреме.

— Нека да поговорим за нещо друго — предложих аз.

— Всичко при теб наред ли е?

— Всъщност точно сега трябва да излизам, Алекс. Имам среща с приятел… само приятел — добави тя, но малко по-припряно от обикновено. — Не се безпокой.

— Обаче това ми прозвуча като кодирано послание: „Има за какво да се притесняваш“.

— Разбира се, тръгвай.

— Утре ще поговорим, става ли? — попита тя. — Съжалявам. Но трябва да бързам. Утре, нали, Алекс?

Обещах за утре и прекъснах връзката. Само приятел, казах си. Е, две от обажданията минаха, оставаше ми още едно. Наистина най-трудното. Отново посегнах към телефона и набрах номера, запечатан в съзнанието ми.

— Ало?

— Аз съм. Алекс.

Кристин замълча за кратко. Още една невъзможна за разшифроване реакция.

— Здрасти — отрони се накрая от устните й.

— Мога ли да говоря с Алекс?

— Разбира се. Задръж така, ще го повикам. Тъкмо свърши с вечерята. Сега е в детската. — Чух шумолене, последвано от приглушения глас на Кристин: — Татко е.

Думата ме жегна неочаквано. Стана ми топло и в същото време изпитах съжаление.

— Здрасти, тате. — Бях залят от вълна на смесени чувства, усилвана от възбудения му глас, но най-вече защото ужасно ми липсваше. Сякаш виждах личицето му, усмивката му.

— Здрасти, малкия. Какво ново?

Като всяко тригодишно хлапе, Алекс не искаше да сложи край на разговора. Но за съжаление не ни оставиха да говорим дълго. След една продължителна пауза отново чух гласа на Кристин: Кажи бай-бай.

— Бай-бай.

Обещах му, че скоро ще се видим.

— Обичам те, приятел.

— И аз те обичам, тате.

И тогава малкият Алекс затвори телефона. С едно решително „щрак“ бях върнат обратно в хотелската стая, сам със случая „Мери Смит“, откъснат от хората, които обичах повече от живота си. Такива мисли се въртяха в главата ми, но какво значение имаха те?