Джеймс Патерсън
Мери, Мери (89)

89

Перкинс ми позволи да използвам неговия факс апарат, за да изпратя копия от документите на Мери Уагнър в Бюрото за кръстосана проверка. После ми даде една от престилките на поддържащия персонал, с картичка, на която бе написано само името Бил.

Въпросният Бил работеше в сутерена, откъдето можеше да се наблюдава складът, в който камериерките съхраняваха почистващите препарати и другите помощни материали. Точно в седем и половина сутрешната смяна застъпи поредното си дежурство.

Всички бяха жени, всички в еднакви розови униформи. Мери се оказа най-висока в групата. Жена с едър кокал, така биха я определили някои хора. Освен това беше бяла, тоест от малцинството сред камериерките към хотелския персонал.

Изглеждаше достатъчно силна, за да се справи с физическото натоварване, на което е била подложена Мери Смит — да „обработи“ тялото на Марти Лоуенщайн-Бел в басейна и да премести трупа на Брайън Конвър от пода до леглото в онази хотелска стая.

Бил стоеше може би на не повече от двайсетина метра от нея, с лице към електрическото табло с предпазителите, частично закрит зад вратата.

Мери Уагнър мълчаливо, но ефективно се зае с ежедневните си задължения, докато останалите й колежки се суетяха и бъбреха около нея, като повечето говореха на испански. Имаше вид на жена, вглъбена в себе си, също както ми я бе описал Перкинс. Неслучайно първата количка с препарати и инструменти за почистване, която потегли нагоре със служебния асансьор, бе именно нейната.

Не я последвах нагоре по етажите. Хотелските коридори не предлагаха никакво прикритие, пък и като най-важна задача за днес си бях поставил разговора ми с нея в нейния дом. Много държах този първи наш разговор да бъде очи в очи. А това означаваше, че наблюдението, което сега извършвах върху нея, прикрит като Бил, трябваше да бъде силно ограничено.

Най-благоприятната за мен възможност се разкри по време на обедната почивка, когато столът за хотелския персонал се запълни докрай. Заварих Мери, седнала сама на една от масите до вратата, да обядва със сандвич от риба тон и салата, докато си записваше нещо в една тетрадка с платнена подвързия. Може би беше дневник. Много ми се прииска да надзърна в този дневник. Разговорите й с хората наоколо като че ли се ограничаваха единствено до учтивите поздравления и сбогувания. Наистина беше идеална служителка.

Реших да се огранича дотук, така че се върнах в кабинета на Перкинс в сутерена. Любезно му докладвах за случилото се дотук. Но докато разговаряхме, моят пейджър иззвъня.

— Извинявай. — Протегнах ръка към телефона на бюрото на Перкинс и набрах номера на Карл Пейдж в кризисния център.

— Мисля, че ще искаш да узнаеш какво стана току-що… да, да, идвам там, само секунда… нейните графици напълно съвпадат с нашите данни. Мери Уагнър не е била на работа поне два часа преди и два часа след предполагаемото време на всяко от убийствата. Без нито едно изключение. Бинго!

— Добре, благодаря. След малко тръгвам оттук. Днес тя е на смяна.

— Кога за последен път я видя?

— Преди десетина минути. Пейдж, трябва да вървя. — Перкинс ме гледаше очаквателно, а не ми се искаше да ме затрупа с въпроси. Вече почти бях поставил слушалката, когато чух как Пейдж изкрещя от другия край на линията:

— Почакай!

С повдигане на веждите си се опитах да се извиня пред Перкинс. Понякога агент Пейдж ми лазеше по нервите, сякаш го правеше нарочно.

— Какво има сега, Карл?

— Пристигна още един имейл от Мери Смит. За убийството, което очакваме да се случи утре по обяд.

— Да, разбрах — отвърнах и побързах да прекъсна връзката. Вече знаех какво се опитваше да ми каже Пейдж.

Утре бе почивният ден на Мери Уагнър.