Джеймс Патерсън
Мери, Мери (73)

73

До: [email protected]

От: Мери Смит

За: Арнолд Гринър

 

Можеш ли да отгатнеш какво стана? Проследих те до новия ти апартамент, след като привърши вечерята с приятелите си в онзи ресторант. „Айша де Куба“ на булевард „Сънсет“.

Ти паркира колата си под сградата и пое по задното стълбище. Искаше ти се да вземеш всички стъпала на един дъх? Не можеш да ме заблудиш, Арнолд. Много добре виждах, че не си във форма. И, опасявам се, времето ти беше изтекло.

Чаках отвън, докато не запали осветлението в апартамента си, след което те последвах вътре. Вече не се страхувах, както досега. Усещах пистолета някак странно и леко. Сякаш въобще не го държах в ръка.

Не беше монтирал резе на задната врата. Може би си възнамерявал, но си бил прекалено зает с преместването. Или пък просто си се чувствал толкова сигурен на новото място, че не ти се е струвало важно да го направиш. Е, за последното имаш право. Вече няма значение.

Когато влязох в кухнята, там бе тъмно, но ти бе включил осветлението и телевизора във всекидневната. Освен това на кухненския плот, до мивката, бе оставил един извит нож, само че аз го оставих там, без въобще да го докосна.

Защото си имах свой нож, с който никога не се разделям. Е, ти вероятно вече знаеш това, ако си чел моите имейли.

Изчаквах в кухнята, слушайки разговора между теб и твоя компаньон. Не успях да чуя какво точно си говорехте, но ми допаднаха гласовете ви. Дори ми хареса, че аз ще съм последната личност, която ще ги чуе.

Но тогава нервността ми отново взе връх. Отначало плавно, но знаех, че ще се усили, ако трябваше още дълго да чакам.

Стига да исках, можех да се измъкна от постройката точно тогава. И ти никога нямаше да разбереш, че съм била там.

Има нещо, по което приличаш на всички останали. Изглежда, никой не подозира за съществуването ми, докато не му дойде времето. Невидимата жена, това съм аз. Всъщност такива са повечето от нас.

Когато се появих във всекидневната, вие двамата едновременно скочихте на крака. Постарах се да забележиш оръжието в ръката ми. Тогава ти се вцепени. Искаше ми се да те попитам дали знаеш защо съм дошла и с какво си заслужил да умреш, но се опасявах, че няма да се справя, ако не го извърша веднага, още с влизането си.

Натиснах спусъка и ти се свлече по гръб. Твоят съквартирант изкрещя, след което се опита да побегне. Не можех да си представя къде си мислеше, че може да се скрие. От мен.

Застрелях го, разбира се. Според мен издъхна моментално. Стори ми се, че и двамата мигновено предадохте Богу дух. Не че очаквах кой знае каква съпротива от теб, особено като се има предвид какъв нафукан и гаден дребосък представляваш.

Сбогом, Арнолд. Ти си отиде и знаеш ли какво? Вече си забравен.