Джеймс Патерсън
Мери, Мери (8)

8

Джамила ме посрещна на вратата първо с устни — прекрасна целувка, която ме стопли от главата чак до пръстите на краката. Едва след като се откъснахме един от друг, видях с какво бе облечена — бебешко синя блуза и черна права пола. С черните си обувки, обрамчени с тънки каишки, с високи токчета тя беше идеална на височина за мен. Днес определено не приличаше на полицай от отдел „Убийства“.

— Току-що се настаних — рече тя.

— Съвсем навреме — промърморих аз и отново протегнах ръце към нея. Целувките на Джамила винаги ме караха да се чувствам като завърнал се у дома. Започнах да се питам какво означава всичко това, но навреме се спрях. Просто се остави на чувствата, Алекс.

— Благодаря за цветята — прошепна тя в ухото ми. — За всичките тези цветя. Прекрасни са. Знам, знам, не чак толкова колкото мен.

— Истина е — засмях се гръмко.

Зад рамото й видях, че от цветарския магазин „Харолд Ларсен“ в хотела бяха свършили отлична работа. Розовите цветчета бяха пръснати в червени, кремави и бели ивици. Знаех, че има и една дузина рози с дълги дръжки във вазата на малката масичка до леглото, бутилка „Совиньон Блан“ се изстудяваше в хладилника, а няколко внимателно подбрани диска лежаха до стереоуредбата — най-доброто от Алан Грийн, Лутер Инграм, Тък и „Сълзи на радост“ на Патси Клайн, както и няколко ранни песни на Албърта Хънтър^[1].

— Изглежда, наистина съм ти липсвала — промълви Джамила.

Скоро двамата се превърнахме в едно цяло, устните ми изследваха нейните, а ръцете ми я обгръщаха отзад. Тя вече бе разкопчала наполовина ризата ми, а аз протягах ръка да смъкна ципа на полата й. Отново се целунахме — устните й бяха сладки и свежи както винаги.

— „Ако да те любя, е грях, не искам да съм праведник…“ — изтананиках тихичко.

— Не е грях да ме любиш — усмихна се Джамила.

Поведох я с плавна стъпка към спалнята.

— Токчетата не ти ли пречат? — попитах по пътя.

— Така е. — Тя събу обувките си и в същия миг полата й се свлече на пода.

— Би трябвало да запалим тези свещи — отбелязах. — Искаш ли да го направя?

— Шшт, Алекс. Тук вече е достатъчно топло.

— Да, наистина.

Малко след това спряхме да говорим. Джамила и аз, изглежда, винаги знаехме какво очакваше другият — понякога думите просто бяха излишни. Тя наистина ми липсваше — много повече, отколкото смятах.

Притискахме се силно един към друг, долепили тела, дишайки в един ритъм. Насочих се втвърден между краката й и усетих влагата там. После вдигнах ръце и поех красивото лице на Джамила между дланите си.

Имах чувството, че четеше мислите ми. Усмихна се, опиянена от това, което не бях изрекъл на глас.

— Това ли е? — прошепна тя накрая, сетне ми смигна. И преди си бяхме играли на „отгатни мислите“.

Джамила дишаше дълбоко и равномерно, докато устните ми се плъзгаха по врата, гърдите и корема й. Не можех да се наситя на тялото й, но в същото време изгарях от нетърпение и не можех да издържам повече. Тя обви ръце около тялото ми и двамата се намерихме върху леглото.

— Как е възможно едновременно да бъдеш толкова твърда и мека? — попитах.

— Женски тайни. Просто се наслаждавай. Но бих могла да кажа същото и за теб. Твърд и мек?

Миг по-късно вече бях в Джамила. Тялото й се изви на дъга, тя отметна глава назад, впивайки зъбите в долната си устна. Слънчевите лъчи проникнаха през прозореца на спалнята и погалиха лицето й. Абсолютно съвършенство.

Достигнахме заедно до оргазъм — един от онези идеали, за които всички казват, че си остават недостижими, но не съвсем, поне невинаги.

Тя лежеше върху мен, въздухът излизаше бавно от дробовете й, тела, слети в едно цяло.

— Май ще си твърде уморен за забавленията утре — промълви накрая тя и се усмихна.

— Като говорим за забавления…

Джамила избухна в смях.

— Обещания, обещания.

— Аз винаги спазвам своите.