Джеймс Патерсън
Мери, Мери (105)

105

Мери се промени за миг — вече я бях виждал да го прави. Погледна ме отново, но очите и устата й видимо омекнаха. Когато придобиеше това изражение, бе трудно да не изпиташ симпатия към Мери Уагнър, независимо от всичкото, което бе извършила.

— Не ми позволяват да сваля белезниците ти — рекох аз, — но нали можеш да ми кажеш какво искаш да им съобщиш. Ще го запиша вместо теб, дума по дума.

— Да не е някакъв номер? — усъмни се тя, макар че всъщност мълчаливо ме молеше да не е така. — Това не е някакъв трик, нали?

Трябваше много внимателно да подбирам думите си.

— Не е трик. А само шанс за теб да кажеш това, което искаш, на децата си.

— А полицаите ще го прочетат ли? Ще ми кажеш ли истината? Искам да знам дали ще го прочетат.

Реакцията й ме удиви, защото представляваше странна смесица от бурни емоции и доста силен самоконтрол.

— Всичките разговори с теб се записват, Мери — припомних й аз. — Но ако не желаеш, няма да го правим. Всичко зависи само от теб. Ти решаваш, Мери.

— Ти дойде в къщата ми.

— Да, дойдох.

— Аз те харесах тогава.

— Мери, и аз те харесах.

— Ти на моя страна ли си?

— Да. Аз съм на твоя страна.

— И на страната на справедливостта, така ли?

— Надявам се, че да, Мери.

Тя огледа стаята, сякаш преценяваше възможностите си или пък търсеше нужните й думи. Не зная кое от двете. После отново се обърна към мен. Погледът й се закова върху листа хартия между нас.

— Скъпи Брендан — започна тя шепнешком.

— Само Брендан ли?

— Да. Моля те, прочети това на брат си и сестра си, защото ти си голямото момче в семейството.

Записах го буквално, както ми го продиктува, като се стараех да не изоставам от нейното темпо.

— За кратко мама трябваше да бъде далеч от вас, но това няма да трае още дълго, обещавам ти. Обещавай ти. Където и да сте сега, знам, че се грижат добре за вас. Ако се чувствате самотни и искате да си поплачете, няма нищо срамно. Плачът помага да се прогони скръбта. На всекиго се случва понякога, дори и на мама, но само защото толкова много ми липсвате.

Мери спря, а лицето й доби доволно изражение, сякаш току-що бе казала нещо много мило. Очите й останаха приковани в отсрещната стена. После на устните й се появи една покъртителна усмивка.

— Когато отново се съберем — продължи тя, — ще си направим пикник, от онези, които толкова много обичате. Ще вземем каквото ни се иска за хапване и ще заминем, където ни видят очите. Може и да отидем да поплуваме. Каквото пожелаете, скъпи мои сладкишчета. Очаквам го с нетърпение. И знаете ли какво? Имате си ангел пазител, който денонощно бди над вас. Това съм аз. Ще ви целувам за лека нощ в сънищата ви. Затова не бива да се боите от нищо, защото аз съм винаги до вас. Както и вие винаги сте до мен.

Мери спря, затвори очи и шумно въздъхна.

— Обичам ви много, много. С обич, мама.

Сега се бе надвесила много по-близо до масата, отколкото в началото на разговора ни. Погледът й се прикова върху една от буквите, след което заговори още по-тихо. Шепнешком.

— Напиши най-отдолу на листа три „П“ и три „Ц“. По една прегръдка и по една целувка за всяко от моите дечица.