Джеймс Патерсън
Мери, Мери (77)

77

Заварих Сампсън и Били в кухнята тъкмо когато той отваряше бутилката с бира. Грабнах я от ръката му. Имаше нещо, което бях длъжен да изясня с едрия си бивш колега, при това преди празненството да се развихри неудържимо.

— Последвай ме. Трябва да поговоря с теб… преди някой от нас двамата да е започнал пиенето — рекох му аз.

— О, звучи много мистериозно — отвърна Били и се засмя, докато ни гледаше.

Винаги ни възприемаше така. Били работеше като медицинска сестра в спешното отделение и там се бе нагледала на какво ли не.

— Хайде да се качим на горния етаж — предложих аз на Джон.

— Вече изпих едно питие — призна си той. — Така че това ще ми бъде второто.

— Нищо. Ела. Само за минута, Били.

От кабинета ми на мансардния етаж се чуваше музиката, звучаща долу. Разпознах смеха на Кейла въпреки стълпотворението от най-различни гласове.

Сампсън се облегна на стената.

— Искали сте да ме видите, сър? Лично, в кабинета ви?

Носеше приятна тениска с емблемата на любимия си баскетболен отбор на гърдите, напомняща на нас, старите, за мъжката лига „Сейнт Антъни“. Девизът на лигата беше: Ако никой не мърда, никой няма да пострада.

— Не ми се иска да смесвам работата с празненството — започнах аз.

— Но не можеш да се сдържиш, така ли? — ухили се Сампсън. — Познах ли?

— Не съм у дома задълго. Трябва да се върна в Ел Ей, но не искам да протакам повече този въпрос.

— Е, сега вече наистина ме заинтригува — кимна Джон. — Каква е уловката? Нека да я чуем.

— По същество? Двамата с директор Бърнс искаме да помислиш сериозно върху възможността да се върнеш на работа в Бюрото. Искаме от теб да направиш решителната стъпка, Джон. Очакваше ли подобно предложение? — попитах го аз.

Той се засмя.

— Да, разбира се, не мога да отрека, че го очаквах. Отдавна ми прави впечатление, че нещо кроиш. Бърнс иска да поафроамериканчи Бюрото, така ли, захарче?

— Не. Не че бих имал нещо против.

Това, което искаше Бърнс, се ограничаваше само с ангажирането на още агенти, които да имат опит в разследванията намясто. И да са личности, на които да може да се довери. Да бъдат неговият доверен екип. Казах на Бърнс, че ако мога да си избера дори само един помощник, то това ще е Джон Сампсън и никой друг. Бърнс не се нуждаеше от повече убеждаване.

— Вече имам зелена улица от директора — обясних му аз. — Рон Бърнс иска същото, което искам и аз.

— Искаш да кажеш, че той иска мен? — попита Сампсън.

— Е, не можем да си осигурим Джеръм или Ракийм, нито защитника от „Съджърнър Трут“. Затова ще се задоволим с теб.

Сампсън гръмко се засмя. Винаги съм харесвал смеха му.

— И ти ми липсваш, трябва да го призная. Ако щеш вярвай, но вече имам готов отговор. Искам ти да се върнеш в полицията във Вашингтон. Какво ще кажеш за това? Ти си напълно прав за едно: ние трябва отново да заработим заедно. По един или друг начин. Но ми се струва, че моето предложение е за предпочитане.

Не успях да се сдържа и да не се разсмея с пълен глас. После двамата срещнахме стиснатите си юмруци. И двамата бяхме на мнение, че отново трябва да работим заедно, по един или друг начин.

Казах на Сампсън, че ще си помисля върху неговото изненадващо предложение, а той отвърна, че пък той на свой ред щял да обмисли моето. След това Сампсън отвори вратата и музиката от долния етаж нахлу с пълна сила.