Метаданни
Данни
- Серия
- Алекс Крос (11)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Mary, Mary, 2005 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- , 2007 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,9 (× 39 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Джеймс Патерсън. Мери, Мери
Издателска къща „Хермес“, 2007
Отговорен редактор: Петя Димитрова
Коректор: Мария Владова
Художествено оформление на корицата: Борис Николов Стоилов
ISBN 954–26–0462–9
История
- — Добавяне
Статия
По-долу е показана статията за Мери, Мери от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
За информацията в тази статия или раздел не са посочени източници. Въпросната информация може да е непълна, неточна или изцяло невярна. Имайте предвид, че това може да стане причина за изтриването на цялата статия или раздел. |
Мери, Мери | |
Автор | Джеймс Патерсън |
---|---|
Първо издание | октомври 2006 г. |
Оригинален език | английски език |
„Мери, Мери“ е единадесетият роман на американският писател Джеймс Патерсън. Включен е в класацията на „Publishers Weekly“ за бестселърите в САЩ – 2005 година.
Серия убийства в Холивуд, САЩ.
Директорът на ФБР вика агент Алекс Крос който е в отпуск и го изпраща да разследва случаите. Маниакален убиец, подвизаващ се под името „Мери Смит“ убива известни личности, като след всяко убийство изпраща имейл на журналист от Лос Анджелис Таймс.
Романът проследява разследването на опитния агент в опитите да достигне до убиеца, всяващ паника в града на звездите.
71
Телефонът в хотелската стая ме събуди малко след два и половина през нощта. Тъкмо сънувах нещо, свързано с малкия Алекс и Кристин, но всичко изчезна, след като чух първото позвъняване.
Първата ми мисъл бе: Джеймс Тръскот.
Но не беше той.
Към три часа вече пътувах с колата през някакво непознато предградие на Холивуд, търсейки комплекс от луксозни вили. Ако бях изчакал утрото, несъмнено щеше да ми бъде много по-лесно да го открия, пък и тогава мислите ми нямаше да препускат тъй трескаво.
Играта на Мери Смит отново се бе променила и аз се напрягах да проумея разликата. Защо й бе нужно това убийство? Защо точно сега? И защо този път жертвите са две?
Комплексът от луксозните вили, който най-накрая успях да открия, сякаш бе строен някъде през седемдесетте. Всички вили бяха триетажни, с плоски покриви, от тъмно кедрово дърво, с дебели колони вместо основи, защото пространството под тях се използваше за паркиране. Но забелязах, че имаше паркирани коли и по улиците, което облекчаваше действията на убиеца.
— Агент Крос! Алекс! — извика ме някой.
Познах гласа на Карл Пейдж, достигнал до слуха ми нейде от мрака. Часовникът ми показваше три и пет.
Застигна ме пред уличната лампа.
— Насам — посочи ми той накъде да продължа.
— Как узна за случилото се? — попитах го аз. Пейдж бе този, който ме потърси в хотелската стая.
— Още бях в офиса.
— Кога спиш, по дяволите?
— Ще се наспя, когато всичко това приключи.
Последвах младия агент. На няколко пъти завивахме ту наляво, ту надясно, сред поредицата ниски постройки, гледащи към общата градина, в средата на която имаше голям басейн. Неколцина от местните жители, повечето от тях още по пижами и нощници, се бяха скупчили край външната врата на една от постройките. Но само извиваха вратове, озъртайки се в недоумение, докато си шепнеха нещо тревожно.
Пейдж посочи към третия етаж, където светлината прозираше иззад спуснатите завеси.
— Там горе — рече той. — Телата още са там.
Преминахме покрай полицаите от дежурната смяна и поехме нагоре по предното стълбище. Всяка сграда имаше по едно предно и едно задно стълбище.
— Виж — спря ме Пейдж и посочи с ръка към стикерите на вратата на апартамента точно когато влязохме през нея. Всеки от стикерите бе белязан с главна буква — два с „А“ и един с „Б“ — от Мери Смит. Тези стикери винаги ми напомняха за куклата от филма „Полтъргайст“ — мила и приятна на пръв поглед, но криеща зловещо послание. Детските игри понякога носеха много значения.
От вратата се разкриваше една много просторна всекидневна. Беше пълна с кашони и хаотично разпръснати мебели.
В средата на стаята, върху смачкани картони, лежеше по очи един мъртвец. По килима наоколо бяха пръснати няколко дузини книги, някои от тях опръскани с кръв. Най-близо до трупа лежаха екземплярите на едно фризьорско списание.
— Филип Уошингтън — съобщи ми Пейдж. — Тридесет и пет годишен, инвестиционен банкер към „Мерил Линч“. Очевидно доста начетен.
— Предполагам, че и ти си такъв.
Този път по тялото нямаше други белези, нито някакви символични знаци. Може би убиецът е бързал, защото съседите са били съвсем наблизо и се е опасявал да не бъде забелязан.
Обаче Филип Уошингтън не е бил единствената му мишена. Край него на пода бе проснато още едно тяло. Също по очи.
Тъкмо с това убийство не можех да се примиря, убийство, което нямаше да ми дава покой.
Лявото слепоочие на жертвата разкриваше грозна рана, по-скоро отверстието, през което куршумът бе пробил черепа й. Лицето бе напълно обезобразено. Типично за почерка на Мери Смит. Кожата на челото и около очите бе нарязана кръстообразно, а двете бузи на загиналия, сгърчени в предсмъртен крясък, бяха пробити от безпощадното острие на ножа.
Стоях все така, вперил поглед в тялото, докато се мъчех да сглобя парчетата от пъзела, и обмислях събитията, които ни бяха довели дотук. Два въпроса не ми даваха покой. Дали с нещо не бях подтикнал Мери Смит към това убийство? Трябваше ли да го предвидя?
Може би отговорът се съдържаше в жертвата. Но този път журналистът от „Лос Анджелис Таймс“ Арнолд Гринър нямаше да може да ни помогне за поредния случай с Мери Смит.
Защото сега самият Гринър бе една от жертвите.