Джеймс Патерсън
Мери, Мери (43)

43

Най-после можех да се захвана с истинска полицейска работа и аз се потопих в нея с удвоена енергия и ентусиазъм. Всъщност направо изгарях от желание да работя. Посветих цялото си внимание на професор Дебора Пападакис, която ме покани в своя кабинет, чиито стени бяха плътно заети от лавици с книги. Кабинетът с номер двадесет и две на вратата се намираше в „Ролф Билдинг“ в сградата на университета в Южна Калифорния. Тя премести купчината книжа от единствения наличен стол, оставяйки я на пода.

— Виждам, че сте много заета, професоре. Благодаря ви, че се съгласихте да се срещнем — започнах аз.

— Ще се радвам, ако мога с нещо да ви помогна. — Направи ми знак с ръка да се настаня на току-що освободения стол. — Не си спомням скоро в Лос Анджелис да сме били толкова притеснени. Може би за последно имаше подобни вълнения около случая с Родни Киш^[1]. Една доста мрачна история. — После вдигна ръка и побърза да добави: — Въпреки че този случай е различен, участието ми е донякъде необичайно за мен, понеже най-често не се интересувам от подобни истории. Дори не чета криминални романи. Е, понякога отварям книгите на Уолтър Мозли^[2], но в тях повече ме интересуват социологическите му разбирания.

— Можете ли да ми помогнете с това? — казах аз и й подадох копията от имейлите на Мери Смит. — С риск да се повторя, ще напомня, че разчитаме на пълната ви дискретност по случая. — Казах го колкото заради себе си, толкова и заради провежданото разследване. Нямах официално разрешение да показвам имейлите — нито на нея, нито на когото и да било другиго.

Професор Пападакис ми наля чаша кафе от старата си кафеварка и аз зачаках, докато тя внимателно четеше имейлите.

Кабинетът й наподобяваше уютен частен кът, макар да бе в сградата на университета. От него се откриваше изглед към вътрешния двор и градината със скулптурите, край които се разхождаха студентите, наслаждавайки се на прекрасния климат на Южна Калифорния. Повечето кабинети в сградата гледаха към улицата. Но госпожа Пападакис, със старинното си чамово бюро и почетната грамота „О’Хенри“ на стената, правеше впечатление на човек, отдавна изпълнил задълженията си към обществото.

Освен някое и друго „хм“ от време на време, тя не издаде никакъв друг звук, докато не приключи с четенето. Най-после вдигна глава и се взря в мен. Лицето й изглеждаше леко пребледняло.

— Е — въздъхна тя, — първите впечатления са особено важни, затова ще започна с тях. — Тя взе един червен молив, а аз се изправих и застанах до нея, надничайки през рамото й. — Виждате ли това тук? Началото на текста показва желание за активност. Нещо като „Аз съм този, който ще те убие“ или „Снощи наблюдавах последната ти вечеря“. Тези изречения са предназначени да обсебят вниманието на четящия или поне се предполага, че носят подобно значение.

— Можете ли да предложите някакво по-специфично тълкуване на тези редове? — Аз вече имах своя версия, но нали бях дошъл тук, за да се опитам да погледна от нейния зрителен ъгъл.

Тя поклати глава.

— Написаното изглежда увлекателно, но ми се струва, че не е плод на спонтанно хрумване. По-скоро напомня на нещо старателно обмисляно. Тази личност внимателно е подбирала думите си. По всяка вероятност писмата не са плод на непринуден ход на мисълта.

— Мога ли да ви попитам какво още откривате в тези писания? Това може много да ни помогне, професор Пападакис.

— Ами някакво особено чувство на… на изолираност на този човек от собствената му насилническа природа. — Тя вдигна очи към мен, сякаш търсеше одобрението ми. Не вярвах, че винаги е толкова колеблива в преценките си. Но като цяло изглеждаше стабилна и уверена. — Освен може би когато говори за децата.

— Моля ви, продължавайте — настоях аз. — Много се интересувам от децата. Какво откривате още, професоре?

— Когато описва какво е извършила, звучи доста декларативно. Изреченията са предимно прости, кратки, като че ли казани в ритъма на стакато. Може би става дума само за стилови предпочитания, но не е изключено да се касае за стремеж да бъде избягнато нещо. Често съм се натъквала на подобно явление. Случва се, когато пишещият се страхува от това, което е написал. Ако беше студентка, щях да я посъветвам да изложи темата малко по-обстойно и да изглади мисълта си. — Тя сви рамене. — Разбира се, аз не съм психиатър.

— Но звучите тъкмо като такъв — уверих я аз. — Наистина съм впечатлен. Вие хвърлихте светлина върху случая.

Тя отхвърли моя комплимент, пренебрежително махвайки с ръка.

— Мога ли да направя още нещо за вас? Каквото и да е. Всъщност цялата тази история изглежда удивителна. Дори мога да назова това, което изпитвам, като болезнено любопитство.

Аз продължих да я наблюдавам, докато тя преценяваше мислите си, но накрая предпочете да не продължава с нови хипотези.

— Моля ви, не спирайте дотук — подканих я аз. — Не се безпокойте. Споделете идеите си с мен. Не очаквам да ми дадете всички отговори.

Тя остави червения си молив върху бюрото.

— Е, въпросът тук е дали в тези писма откриваме дадена личност, или по-скоро герой. С други думи, дали това безпристрастие, което откривам в автора на имейлите, е плод на подсъзнанието му, или е умело планирано, каквито са самите изречения. Трудно е да се каже със сигурност. Очертава се мъчен за разрешаване проблем, нали?

Точно това бе въпросът, който си задавах от известно време. Професор Пападакис не ми даде отговора, но поне затвърди убеждението ми, че усилията ми си струват.

Внезапно тя се засмя нервно.

— Искрено се надявам да не се ръководите изключително от изводите, които ви споделих. Никак няма да ми е приятно, ако се окаже, че съм ви подвела. Случаят е твърде важен.

— Не се безпокойте. Този е само един от пунктовете, които ще имаме предвид. Но наистина пъзелът е невероятно заплетен. Психологически, аналитически и всякак.

— Сигурно не е особено приятно да обикаляте напред-назад, събирайки оскъдни частици информация. На ваше място нямаше да ми е приятно.

— Всъщност това е по-лесната част от работа ми — признах си аз.

Следващата ми задача се очертаваше да е доста по-трудна.