Джеймс Патерсън
Мери, Мери (108)

108

Осемнайсет часа по-късно, след като бях прелетял около четири хиляди и осемстотин километра, аз се намирах в малка, уютна всекидневна в дома на Мадлин и Клод Лапиер. Навремето Клод е бил шериф на Дерби Лейн, Върмонт. Селцето се оказа съвсем малко и буквално притиснато до канадската граница, пасторално — като изрязано от някой календар. Всъщност местната библиотека и музикалният дом бяха построени на самата граница, а граничарите понякога трябваше да нахлуват вътре, за да осуетят някой опит за незаконно преминаване на границата.

Не беше от местата, където силите на реда имаха много работа. Мери Константин бе живяла тук през целия си живот — до онзи трагичен ден, когато убива трите си невръстни деца. Ужасяващо престъпление, шестващо по първите страници на всички вестници и списания отпреди двайсет години.

— Какво най-ясно си спомняте за този случай? — попитах аз господин Лапиер.

— Ножа. Със сигурност ножа. Начина, по който тя бе нарязала лицето на горката си дъщеричка, след като преди това бе убила и трите си деца. В продължение на цели двайсет и седем години бях шериф на окръг Орлийнс, но това бе най-страшното, което ми се е случвало да видя през цялата ми служба. Много по-разтърсващо от всичко останало, агент Крос.

— Всъщност дори изпитах съжаление към нея. — Госпожа Лапиер седеше до съпруга си на дивана, покрит със синя дамаска. — Към Мери, искам да уточня. Нищо хубаво не бе видяла през целия си живот, горката жена. Разбира се, нищо не може да я извини за това нечувано злодеяние, но… — Тя махна с ръка, вместо да довърши мисълта си.

— А вие познавахте ли я, госпожо Лапиер?

— Така, както всеки познава всички останали тук — отвърна ми тя. — Тукашното общество се крепи на доброто съседство. Всички ние зависим един от друг.

— Тогава какво можете да ми кажете за живота на Мери, преди да се случи всичко това? — запитах аз и двамата съпрузи.

Пръв заговори Клод Лапиер:

— Беше хубаво момиче. Тихо, кротко, учтиво, обичаше да се вози на лодките. Говоря за близкото езеро Мемфремагог. Но всъщност няма кой знае колко за разказване. Работеше като келнерка, докато завърши гимназия. На няколко пъти през това време ми е поднасяла закуска. Но беше толкова тиха, както вече казах. Всички много се изненадаха, когато се разбра, че е бременна.

— А още повече се изненадаха, когато бащата продължи да се навърта около нея — каза госпожа Лапиер.

— Но за кратко — побърза да добави съпругът й.

— И мислите, че е бил господин Болак?

И двамата кимнаха.

— Той беше с десет години по-възрастен от нея. Тогава тя бе само на седемнайсет. Но те се опитаха да създадат семейство. Наистина положиха усилия. Дори им се роди и второ дете.

— Ашли — уточни госпожа Лапиер.

— Никой всъщност не се учуди, когато той накрая я изостави. Или поне аз очаквах, рано или късно, да се стигне дотам.

— Джордж Болак беше истински хаймана и безделник — намеси се госпожа Лапиер. — И много се увличаше по наркотиците.

— Знаете ли какво е станало с него? Той виждаше ли се по-късно с Мери и децата?

— Не знам — отвърна Клод. — Но се съмнявам да ги е посещавал. Той беше негодник.

— Е, ще се опитам да го открия — промърморих аз, но повече на себе си, отколкото на двамата домакини.

— Наистина ще трябва да поразпитам къде живее сега Джордж Болак.

— Със сигурност не се намира на някое добро място — подхвърли госпожа Лапиер.