Джеймс Патерсън
Мери, Мери (26)

26

До: [email protected]

От: Мери Смит

За: Марти Лоуенщайн-Бел

 

Снощи наблюдавах твоята последна вечеря. Съзерцавах както теб, така и останалите петима членове на чудесното ти семейство. Всичко излъчваше уют и топлина. От мама няма по-добра. Безупречно почистените прозорци на твоя дом ми осигуриха идеален достъп до ставащото вътре. Дори изпитах завист, любувайки се на последната ти вечеря с децата.

Всъщност можех да виждам дори разкошните блюда, сервирани за вечеря и приготвени от твоята готвачка, която, разбира се, е бавачка на децата ти. Вечерята продължи доста дълго, но това напълно ме устройваше. Исках да се насладиш докрай на последната си вечер. Особено държах децата ти да запазят един чудесен спомен от вечерята. Сега и аз имам спомен от нея.

Никога няма да забравя сладките им личица. Никога, никога няма да забравя твоите деца, Марти. Можеш напълно да ми вярваш за това.

Каква прекрасна къща притежаваш, Марти, напълно подходяща за един важен сценарист и продуцент. Точно така трябва да бъде, нали?

Ала не влязох вътре, докато не стана достатъчно късно — тъкмо когато слагаше дъщерите си да спят. Отново бе оставила отворена вратата към вътрешния двор и този път се възползвах от това.

Не можах да устоя. Исках да видя нещата такива, каквито ги виждаш отвътре.

Само че още не мога да проумея защо богаташите като теб се чувстват толкова сигурни в домовете си. Тези ваши грамадни замъци въобще не могат да ви защитят, ако не обръщате необходимото внимание на сигурността. А ти не стори това. Ти въобще не си обърнала внимание на това. Може би защото си прекалено заета като майка. Или прекалено ангажирана като звезда?

Слушах те, докато беше на горния етаж, заета да настаняваш момичетата си в леглата. Беше наистина трогателна сцена и като казвам това, никак не се шегувам. Тогава трябваше да си повториш, че им оправяш постелята за последен път, ала ти въобще не се досети.

По-късно, когато всички заспаха, аз се промъкнах тайно, за да се полюбувам на дъщерите ти в креватчетата им, докато те толкова кротко спяха. Приличаха на малки ангелчета, без никаква грижа на този свят.

Не им казах, че няма за какво да се тревожат, понеже те вече си го знаеха. За разлика от теб. Реших да изчакам до сутринта, така че разполагах с достатъчно време да бъда насаме с вас, госпожо директор.

Наистина се зарадвах на това отлагане. Днес съпругът ти Майкъл трябваше да вземе децата от училище, или поне предполагах, че е негов ред. Така всички щяха да бъдат щастливи, но особено той. Майкъл иска да живее, а ти не бива да го виждаш как умира. Затова се постарах всичко да стане точно така, както го бях планирала толкова отдавна.

Ето какво се случи след това, Марти.

Последната ти сутрин започна като всички останали — с петдесет дължини на басейна, както винаги досега. Сигурно е прекрасно да притежаваш такъв голям плувен басейн. При това отоплен. Стоях и те наблюдавах как се плъзгаш напред-назад сред отблясъците на синята вода. Дори и там, когато бях толкова близо, на теб ти трябваше цяла вечност, за да ме забележиш.

А когато най-сетне ме видя, трябва да си била прекалено доброжелателна, отпусната и уморена. Прекалено уморена, за да изкрещиш, предполагам. Това, което успя да сториш, бе да се оттласнеш назад, но това не ме спря да стрелям в теб. Нито да накълцам хубавото ти лице така, че да заприлича на дрипи и парцали.

Да ти кажа ли нещо, Марти? Това бе най-страхотната част. Наистина започна да ми харесва обезобразяването на човешкото лице.

А сега ми позволи да ти задам последния си въпрос: Знаеш ли защо трябваше да умреш? Знаеш ли с какво си заслужила това? Знаеш ли, Марти, знаеш ли?

Кой знае защо се съмнявам, че знаеш отговора.