Джеймс Патерсън
Мери, Мери (42)

42

Събудих се внезапно. Смръщената стюардеса бе свела поглед към мен. Припомних си, че вече бе настъпила следващата сутрин и летях към Ел Ей с полет на „Юнайтид“. Напрегнатото й изражение подсказваше, че току-що ме бе попитала нещо.

— Извинете? — запитах.

— Ще бъдете ли така любезен да си приберете масичката и да изтеглите седалката си напред? Само след няколко минути ще кацнем в Лос Анджелис.

Преди да се унеса в дрямка, си мислех за Джеймс Тръскот и как внезапно се появи в живота ми. Съвпадение? Не ми се вярваше. Обадих се на един приятел в Куантико и го помолих да ми издири повечко сведения за този Тръскот. Мони Донъли ми обеща, че скоро ще знам за Тръскот повече, отколкото би ми се искало.

Събрах книжата си от масичката. Не беше добра идея да ги оставям така пръснати, както и да спя по време на полет. Донякъде всичко беше с краката нагоре през тези дни. Но само донякъде, нали така?

Моята папка с досието на Мери Смит бе набъбнала значително само за няколко дни. Последните случаи на фалшиви тревоги бяха истинска загадка за мен. Дори не бях сигурен дали това бе работа на Мери Смит.

Докато прелиствах рапортите за убийствата, си съставих представа за една личност, която ставаше все по-уверена в действията си и определено по-агресивна. Интересното в случая бе, че тя се променяше с редуването на мишените си. Първото убийство, на Патриша Бенет, бе извършено на публично място. Следващото — пред дома на Антония Шифман. Сега вече разполагах със сведения, доказващи, че Мери Смит е прекарала част от нощта вътре в къщата на Марти Лоуенщайн-Бел — преди накрая да я убие в басейна.

Прибрах се в Ел Ей и веднага след слизането си от самолета взех кола под наем, макар че бих могъл да поискам от агент Пейдж да ме вземе от летището със служебната кола.

Сградата на ФБР в Ел Ей бе много по-внушителна дори от централата във Вашингтон. Вместо потискащия лабиринт от коридори, с които бях свикнал във Вашингтон, тук заварих просторна двадесететажна сграда, цялата от стъкло, огряна от слънчевата светлина. От всичките етажи девет бяха запазени за отделите на ФБР. От малкия кабинет на петнадесетия етаж, където бях настанен, се откриваше чудесна гледка към музея „Гети“. Както при всички други командировки, на мен ми бяха достатъчни само един стол и едно бюро.

Десетина минути след пристигането ми цъфна и агент Пейдж. Знаех, че Пейдж е умен, много амбициозен и че след още малко школовка от него щеше да излезе доста способен агент. Но точно сега никак не се нуждаех от колега, който да наднича зад рамото ми. Стигаше ми това, че директор Бърнс ми висеше над главата, да не говорим пък за онзи драскач Джеймс Троскот. Възможно ли бе той да не е само един прекалено любопитен и нахален журналист? Пейдж ме попита дали разполагам с всичко, от което се нуждая. Аз му посочих папката със сведенията за Мери Смит.

— Това тук ще ми отнеме най-малко едно денонощие. Искам да съм наясно с всичко, с което разполага детектив Галета от ЛАПУ. Дори трябва да зная повече, отколкото е известно на Галета. Мислиш ли, че ще можеш да…

— Веднага ще се заема — изрече той и изчезна.

Все пак не му възложих нещо формално — само за да се отърва от присъствието му. Наистина се нуждаех от повече информация, а ако това означаваше Пейдж поне за малко да ми се махне от главата, толкова по-добре.

Взех един празен лист и нахвърлих няколко от въпросите, които напоследък не ми даваха мира.

Марти Лоуенщайн-Бел — как някой е успял да проникне в дома й?

И дали убиецът притежава някакъв списък за класация на жертвите си? Някакво установено правило за техния подбор? Съществуват ли други, не толкова очебийни връзки между жертвите? И дали въобще е необходимо да съществуват?

Най-общо приложимата формула в нашата професия е следната: „Как“ плюс „защо“ равно на „кого“. Ако исках да разкрия коя е Мери Смит, трябваше да обмисля всичките съвпадения и разлики — както и комбинациите между тях — при всяко престъпление. Което означаваше да съсредоточа вниманието си върху дома на Марти Лоуенщайн-Бел.

Записах в бележника си: Авторът на имейлите? Извършителят на престъпленията?

Отново се върнах към изходната точка в разсъжденията си. Колко общо имаше между личността на убиеца и личността на автора на тези имейли? И доколко бяха искрени — използвах тази дума поради липсата на по-добра — писанията на Мери Смит? Ако бяха предназначени да ни заблудят, докъде се простираше дезинформацията в тях?

Докато размишлявах в тази насока, не можех да се отърся от усещането, че преследвам две отделни личности. Ако имах късмет, следващите ми действия щяха да хвърлят малко повече светлина върху тези имейли.

Инструментариумът на убиеца? Това бе следващата точка в моя списък.

Повечето известни серийни убийци използват два типа инструменти, така че напълно бе възможно да се окаже така и при Мери Смит.

Първият комплект се отнася за средствата на убийствата. Сред тях най-важно е оръжието. Ние вече знаехме, че тя бе използвала едно и също оръжие при всяко убийство. Не бяхме съвсем сигурни за ножа.

Автомобилът на убиеца също трябваше да бъде взет под внимание.

Следваха позициите от втория инструментариум, които служеха на убиеца да задоволява своите психоемоционални потребности.

Като например детските стикери, белязани с буквите „А“ и „Б“, а също и имейлите. Обикновено тези неща са по-важни за убиеца дори от оръжията, използвани за извършване на престъпленията. За него или нея това бе начин да заяви: „Аз бях тук“ или „Ето, това съм аз“.

Или пък (което беше по-сложният вариант): „Аз съм този, когото искам да подозирате“.

Но при всички случаи в това имаше някаква подигравателна нотка. Нещо, което можеше да бъде възприето като: „Хайде, ела и ме хвани, ако можеш“.

Записах, и тази последна мисъл.

Хайде, ела и ме хвани, ако можеш.

След това добавих още един пункт, който бе заседнал в гърлото ми — Тръскот. Появи се преди шест седмици. Кой бе Джеймс Тръскот? И каква бе неговата роля в цялата тази история?

Внезапно погледът ми се спря върху часовника. Време бе да тръгвам, ако исках да не закъснея за първата си среща. Да ползвам служебен автомобил от гаражите на Бюрото, означаваше да позволя на още един човек да надзърта зад рамото ми. Точно заради това бях наел кола още на летището.

Излязох, без да съобщавам на когото и да било накъде отивам. Ако трябваше отново да действам като детектив, разследващ серийни убийства, трябваше да го върша както бе редно.