Джеймс Патерсън
Мери, Мери (12)

12

Ето че отново сме в действие… Президентът бил поискал нашата помощ… Искам да чуя мнението ти за случилото се. Моето мнение? Ама че смях. Моето мнение беше, че се чувствах използван, и това никак, наистина никак, не ми допадаше. Освен това се мразех, когато мрънках по този начин.

Поехме по магистралата „Санта Ана“, за да стигнем до центъра на Лос Анджелис, а после излязохме на холивудската магистрала. Агент Пейдж шофираше с автоматична агресивност, задминавайки колите съвсем отблизо, при това доста често. Един бизнесмен, който говореше по клетъчния си телефон, вдигна ръка от волана, за да ни размаха среден пръст.

Пейдж не удостояваше с внимание подобни дреболии, докато се носеше на север и ми разказваше всичко, което знаеше за зловещото убийство.

Двамата — Антония Шифман и шофьорът й Бруно Капалети — били застреляни някъде между четири и пет и половина сутринта. Градинарят открил телата около седем и петнадесет. Освен това красивото лице на Шифман било нарязано с нож или нещо подобно.

Очевидно не са били взети никакви пари или други ценни вещи. Бруно Капалети е бил намерен с почти двеста долара в джоба си, а ръчната чанта на Шифман си стояла непокътната в лимузината до тялото. В нея имало кредитни карти, диамантени обеци и пари в брой.

— Имало ли е някаква предишна връзка между тях? — попитах аз. — Шифман и шофьора на лимузината? Какво знаем за тези двамата?

— Единственият друг неин филм, в който е работил Капалети, е „Отличен сезон“, но тогава е возил Джеф Бриджис. Въпреки това продължаваме да проверяваме шофьора. Гледали ли сте „Отличен сезон“?

— Не, не съм. Доколко е напечено на местопрестъплението? Кои са там — нашите хора, ЛАПУ, медиите? Има ли още нещо, което трябва да знам, преди да пристигнем?

— Аз самият още не съм бил там — призна Пейдж. — Но сигурно е истинска лудница. Искам да кажа, че това е Антония Шифман все пак. Тя беше наистина добра актриса. Предполагам, че е била и добра жена.

— Да, била е. Наистина много жалко.

— Тя има и деца. Четири малки момичета: Анди, Елизабет, Тия и Петра — осведоми ме Пейдж, явно горд с познанията си.

След минути вече бяхме излезли на магистралата и пътувахме на запад по булевард „Сънсет“. Булеварда на залеза. Наблюдавах как пейзажът се променя от обичайното клише на градска сивота в центъра на Холивуд до тучно зелените — отново клише — алеи и булеварди в Бевърли Хилс. Подредени в стройни редици, палмовите дървета се извисяваха над нас, сякаш ни гледаха високомерно от пищното си великолепие.

Отклонихме се от „Сънсет“ и поехме по „Милър Плейс“ — шосе, което лъкатушеше между каньона с поразително красиви гледки към града, останал зад нас. Най-после Пейдж паркира в една странична улица.

Навсякъде се виждаха радио — и телевизионни микробуси. Сателитните им кули стърчаха във въздуха като огромни скулптури. Когато приближихме, зърнах журналисти и оператори от Си Ен Ен, Кей Ти Ел Ей, Стар 98.7 и „Среднощни развлечения“. Някои от репортерите стояха пред камерите с гръб към имението и вероятно предаваха на живо по кабелните телевизии в Ел Ей. Какъв цирк. И какво правех аз тук? Трябваше да бъда в Дисниленд — един много по-забавен и приятен цирк.

Никой от журналистите не ме позна — положителна промяна в сравнение с Вашингтон. Двамата с агент Пейдж си проправихме път през тълпата към мястото, където двама униформени полицаи стояха на пост. Погледнаха внимателно картите ни.

— Това е доктор Алекс Крос — представи ме Пейдж.

— Е, и? — не се впечатли униформеният.

Аз не казах нищо. „Е, и?“ ми се струваше подходящ отговор.

Униформеният най-после ни пусна да минем. В същия миг забелязах нещо, което накара стомахът ми да се свие на топка. Сред тълпата от репортери се открояваше червенокосата грива на Джеймс Тръскот. До него беше и фотографката му — същата жена, облечена цялата в черно. Тръскот също ме видя и ми кимна. Може дори да се е усмихнал.

Водеше си бележки.

А жената снимаше. Мен.