Джеймс Патерсън
Мери, Мери (68)

68

Затвори очи за около секунда. Какво можеше да стори в тази ситуация? И защо още не си беше купила мобилен телефон? Хм, може би защото беше почти без пари.

Когато отново отвори очи, онзи с небесносиньото поло, със заплашително изражение на лицето, подсилено от червения дракон, татуиран на врата му, стоеше до прозореца от нейната страна.

Тя не се сдържа и изпищя полугласно, по-скоро изскимтя, но и това бе достатъчно за онзи да разбере колко изплашена беше.

Тогава паниката се надигна още по-силно в нея. В първата секунда не успя да проумее, че онзи отвън говореше нещо. Размахваше ръце, като че ли се опитваше да я успокои.

Алиша спусна стъклото.

— К… какво? — едва чуто промълви, неспособна да потисне треперенето на гласа си.

— Ами рекох да не си се изгубила! — каза оня. — Такива работи, госпожице, да не си се загубила, а? Щото на такваз ми мязаш. На изгубена.

Алиша успя да преглътне следващото си хлипане.

— Да. Съжалявам. — Това бе най-лошият й навик: вечно се извиняваше. За всичко. — Просто търсех…

— Щото си знам аз, че не си от тукашните — продължи оня. Лицето му за миг се отпусна, за да се втвърди след секунда. — Таз кола твойта ли е?

Страхът и объркването я докараха до вцепенение, което тя толкова ненавиждаше. Единственият отговор, който й хрумна, бе:

— На родителите ми е.

Момчето със синьото поло се почеса по бакенбардите, сякаш обмисляше нейния отговор.

— Бая народ издирва една кола досущ кат твоята — рече. — Не четеш ли вестниците? Не гледаш ли телевизора?

— Просто се опитвам да стигна до Уестуд. За едно прослушване. За един телевизионен сериал. Отбих от шосето, преди да се усетя, че…

Младежът прихна от смях, извърна се назад към спътниците си, а после отново се наведе към нея. Движенията му бяха небрежни и лениви.

— Опитвала се да се дотътри до Уестуд за някакъв сериал. Филмче по телевизията. Мамка му, точно това очаквах. Щото си знам, че хич не ти пука за никого тук и не се навърташ за някой от тукашните.

— Не е тъй бе, човече — обади се едното от другите две момчета. — Нали трепе само онези от богатите предградия.

— Никакъв проблем не виждам в това — намеси се третото. — Убивай богатите, ръфай им кокалите. Прави с тях каквото си знаеш.

— Какво казваш? — Алиша ги оглеждаше един по един, изплашена до смърт от бъркотията, в която се беше набутала, отчаяно търсеща начин да се измъкне оттук. Диво щуращият й се поглед попадна върху огледалото за обратно виждане. Дали пък да не се измъкне на заден ход? Адски бързо? Да натисне педала? Газ до ламарината?

Хлапето до страничното стъкло повдигна полото си, за да й покаже пистолета, затъкнат в колана на торбестите му панталони.

— Нали няма да го направиш — посъветва я той.

Представата, че можеше да бъде убита, преди дори да е отпила от сутрешното си кафе, внезапно я отрезви.

— Моля, аз само… моля. Н-не ме на… ра… нявайте — запелтечи тя.

Усети безпомощността в собствения си глас. Все едно че слушаше някой друг, изпаднал в паника. Господи, нали уж беше актриса.

Младежът в сините дрехи бавно кимна, по начин, който тя не можа да разгадае. После се отдръпна от колата и й махна с ръка да продължи по пътя си.

— Магистралата е натам — рече й той. Другите двама също се отместиха настрани.

Алиша въздъхна облекчено. Дори ги удостои с измъчената си усмивка.

— Благодаря ви. Много съжалявам — повтори тя.

Ръцете й още трепереха, когато пое волана, но поне вече бе в безопасност.

Пикапът едва бе изминал два-три метра, когато се раздаде оглушителен трясък и предното стъкло се пръсна на хиляди стъклени късчета.

В следващия миг една тежка метална тръба се стовари върху прозореца откъм шофьорската седалка.

Алиша се парализира от ужас. Ръцете и краката й отказаха да се помръднат. Едва успя да изпищи.

Импулсът да натисне педала за газта до ламарината достигна прекалено късно до мозъка й — защото само за секунда вратата откъм нейната седалка се разтвори и едни едри, яки ръце я сграбчиха и изхвърлиха на улицата. Алиша се стовари на платното по гръб, неспособна дори да изохка.

— Каква глупачка си ти! — чу тя как някой извика и страхотна болка я прониза в главата. А после видя как металната тръба отново се издигна и сетне се спусна бързо надолу, прицелена точно в средата на челото й.