Джеймс Патерсън
Мери, Мери (72)

72

Едва бях започнал да обхождам сцената на местопрестъплението, когато се натъкнах на Мадъкс Фийлдинг, заместник-шеф от ЛАПУ, натоварен да поеме работата на детектив Джийн Галета по случая. Със сребристата си коса и същите кафяви очи като на Джийн, Фийлдинг приличаше на неин баща.

От самото начало ми направи впечатление на съсредоточен колега и опитен професионалист. Както и на самоуверен задник.

— Агент Крос — заговори той, раздрусвайки ръката ми. — Много съм слушал за постиженията ви във Вашингтон. — Произнесе го обаче така, че не ми прозвуча като комплимент.

— Това е специален агент Пейдж — представих помощника си на свой ред аз. — Той е прикрепен към мен, откакто съм в Ел Ей. — Мадъкс Фийлдинг не реагира, затова продължих. — Какво мислите за всичко това? — попитах го. — Знам, че съвсем отскоро се занимавате със случая, но предполагам, че вече сте проучили обстоятелствата около предишните убийства.

Последната ми забележка не бе опит да го уязвя, но неловко увисна във въздуха, сякаш бях постигнал точно това. Фийлдинг само присви устни и ме изгледа надменно над лещите на очилата си.

— Това не ми е първият случай със сериен убиец. Досега съм се справял с много подобни. — Пое дълбоко дъх, за да придаде още по-голяма тежест на думите си. — А сега, да отговоря на вашия въпрос… Склонен съм да допусна, че това е работа на Мери Смит, а не на някой подражател. Не бих се учудил, ако се окаже, че още от първия ден си е набелязала Арнолд Гринър за своя жертва. По-точно дори съм убеден, че е така. Разбира се, остават още много въпроси, като например защо е убила Гринър и как този мотив се връзва с предишните инциденти.

Всичко, което казваше, определено имаше някакъв смисъл. Особено това, че Арнолд Гринър може да е бил мишена на убиеца още от самото начало. Обърнах се към Пейдж:

— Ти какво мислиш?

Вече бях започнал да се интересувам какво мисли, което младият агент можеше (или не) да изтълкува като нарастване на доверието ми към него.

— Арнолд Гринър и Филип Уошингтън са се нанесли тук наскоро — заговори Пейдж, докато прелистваше един малък бележник. — Всъщност преместили са се само преди три дни. Знам, че Арнолд Гринър е заличил всичките си адресни регистрации и никъде не е обявил новия си адрес, така че Мери Смит най-малкото би трябвало да се е позатруднила, докато се добере до него. Това се връзва с аспектите на преследването, нали? Дори и Гринър да не съответства на профила на досегашните жертви, той е бил важна част от общата картина на убийствата. Мери Смит е започнала с него и, кой знае, възможно е сега да слага край с него. Може би с него тя поставя някакъв своеобразен завършек на делото си. Така че не бива да се изключва вероятността с неговата смърт цялата история да приключи.

— Доста съмнително предположение — оповести Фийлдинг, без дори да си направи труда да погледне към Пейдж. — Какво виждаме тук? Израз на огромно количество гняв. Ужасно силна омраза, спотаена в убиеца на Арнолд Гринър. Гледал ли си филма „Злоба“? Е, нищо, няма значение. Забрави какво казах.

— Ами синия пикап? — намесих се аз. — Имаме ли някакъв напредък в тази насока?

От днес следобед колегите от ЛАПУ не бяха подавали никаква надеждна информация в тази връзка, което бе малко странно, като се имаше предвид колко спешен бе случаят.

Фийлдинг измъкна една носна кърпичка, свали очилата си и се зае да ги бърше, преди отново да заговори:

— Все още не — благоволи да ме информира накрая. — Но като заговорихте за това, нека си изясним нещо. Аз не съм детектив Галета. Аз съм нейният шеф и нямам никакво намерение да ви осведомявам за всяко ново събитие. Ако от Бюрото искат да поемат цялата отговорност по случая, трябва официално да го оповестят. Предвид начина, по който върви разследването, ще бъда много доволен това да се случи. Но дотогава си гледайте работата и не се опитвайте повече да пречите на моето разследване, както правехте с детектив Галета. Надявам се, че бях ясен.

Това бе поредната проява на лоялност между следователи. Без да ми зададе дори един въпрос, той реши, че аз съм виновен за провала на Джийн. И преди бях ставал свидетел на подобни претенции, дори можеше да се каже, че донякъде го разбирах. Но повече не можех да си мълча.

— А сега ми позволете един скромен съвет — рекох му аз. — Би трябвало да се осведомявате, преди да започнете да сипете обвинения. Така само си навличате допълнителни неприятности.

— Не виждам как това може да стане на този етап — възрази той. — Мисля, че с това изчерпахме всичките спорни въпроси. Знаете къде да ме откриете, ако възникнат някакви въпроси или ако, дявол да го вземе, все пак се натъкнете на нещо, което би могло да ни е от полза.

— Абсолютно.

Можех да го цапардосам здравата по тила, докато важно се отдалечаваше. Но не исках да се принизявам толкова още при първата ни среща.

— Страхотен тип — отбеляза Пейдж. — Силен характер, светски маниери, с една дума: пълен комплект.

— Да, вътрешно целият вря и кипя.

Предпочетох отново да се захвана за работа, вместо да продължавам да си късам нервите с Мадъкс Фийлдинг. Ако отношенията ни с ЛАПУ си останат толкова обтегнати, то на всяка цена се нуждаехме от собствени разследвания. Пейдж не настоя, но аз му предложих да ме придружи. Първо огледахме още веднъж двата трупа, както всеки друг следовател би постъпил на наше място, само че този път много по-бавно и внимателно.

След това проверихме цялата сграда, сантиметър по сантиметър. После се съсредоточихме върху коридора, предното и задното стълбище, а накрая огледахме и терена около сградата.

Любопитен бях да видя докъде можеше да стигне търпението на Пейдж или и той, както всички на неговата възраст, бързаше по-скоро да си свърши работата. Пейдж се справи много добре. Наистина беше много напреднал в разследването на случая.

Вече бяхме отвън, когато ни потърсиха от екипа на Бюрото за следене на електронна поща. Тази сутрин в пет и половина се бе появил още един имейл, адресиран до Арнолд Гринър от „Лос Анджелис Таймс“.

Мери Смит бе изпратила писмо до този, когото току-що бе убила.