Джеймс Патерсън
Мери, Мери (23)

23

Може би имаше нещо добро в цялата тази бъркотия. Не бе много вероятно, но все пак имаше надежда. Арнолд Гринър си даваше сметка, че ще притежава изключителните права за тази история, когато всичко това приключи. И знаете ли какво? Нямаше да се задоволи само с телевизионен филм. Щеше да се опита да напише цяла поредица от статии в колоната си, а след това да ги продаде като обещаващ проект на някое филмово студио. Холивуд под обсада? Или Войната срещу звездите? Не, заглавията не струваха. Все пак важното бе да има концепция.

Той поклати глава и отново се съсредоточи върху движението по магистралата „Сан Диего“. Хапчетата „Занакс“ притъпяваха донякъде сетивата му. Затова балансираше с кофеин, за да изкара деня. Всъщност сутрешното пътуване беше най-тежката част от деня му. Тъкмо ежедневният преход от безгрижието към тревогите караше стомахът му да се свива и да му прилошава. Колкото повече се приближаваше към офиса, бюрото и компютъра си, толкова по-неспокоен и притеснен се чувстваше.

Щеше да му бъде много по-лесно, ако знаеше със сигурност, че го очаква поредният зловещ имейл. Именно несигурността го караше да се чувства като в ада.

Дали Мери се е върнала? Дали нещо ще се случи днес? Но това, което беше много по-важно, бе защо убийцата пишеше тъкмо на него?

Скоро пристигна на Таймс Мирър Скуеър. Гринър работеше в старата част на комплекса, в една сграда от тридесетте години, която при нормални обстоятелства харесваше.

Главният вход представляваше голяма бронзова порта, с две внушителни скулптури на орли от двете й страни. Тази сутрин той ги подмина, влезе през задния вход и се заизкачва по стълбите към третия етаж. Човек никога не можеше да бъде достатъчно предпазлив, нали?

Една репортерка на име Джени Блум го настигна в секундата, в която кракът му докосна пода на нюзрума. В сравнение с останалия персонал, който внезапно бе започнал да демонстрира жив интерес относно неговото здраве, нейното внимание бе най-крещящо. Или може би най-отвратително?

— Хей, Арнолд, как си? Добре ли си, човече? Какво ще отразяваш днес?

Гринър продължи да върви.

— Джен, ако това е начинът ти да се сваляш, ще си останеш най-незадоволената жена в Ел Ей.

Джени Блум само се ухили и продължи.

— Говориш като някой експерт в интимните работи. Добре тогава, да прескочим прелюдията. Получи ли още имейли? Имаш нужда от помощ за тази история, нали? Аз съм насреща. Нуждаеш се от женска гледна точка по въпроса.

— Всъщност нуждая се само от малко пространство. Схвана ли? Ако получа нещо, ще те осведомя. — Той се извърна рязко и се отдалечи от нея.

— Не, няма да го направиш! — извика тя след него.

— Не, няма — промърмори той, без да се спира.

До известна степен дори и това дразнещо отвличане на вниманието бе донякъде облекчение. Веднага щом се извърна от Блум, мислите му се насочиха отново към въпросите, които не му даваха мира.

Защо аз? Защо Лудата Мери си избра мен? Защо не Джени Блум?

Дали днес отново ще се случи? Още едно публично убийство?

И то наистина се случи.