Джеймс Патерсън
Мери, Мери (76)

76

— Я виж кой е тук! С цялото си семейство. Погледни насам. Къде ми е фотоапаратът?

Сампсън и Били пристигнаха у дома заедно с тримесечната им дъщеря Джаката, която не бях виждал от раждането й. Джон, целият сияещ, я взе от препаската на гърдите на Били и я положи в ръцете ми. Каква гледка само бе това — Сампсън с невръстната си дъщеричка. Таткото мечок, казах си аз. Заедно с мама мечка и малкото им мече.

— Страхотна красавица — рекох. И бях прав — с нейната кожа с цвят на какао и меките чупки на черната й къдрава косица, покриващи цялата й главичка. — Взела е най-хубавото от вас двамата. Истинска кукличка.

Джени се присъедини към нас, за да може и тя да се полюбува на Джаката. Беше тъкмо във възрастта, когато момичетата започваха да се досещат, че и те един ден могат да имат бебета, така че бе започнала да гледа под друг ъгъл на въпроса.

— Толкова е мъничка — изрече тя с глас, потрепващ от благоволение.

— Не е чак толкова мъничка — отсече Сампсън. — Напълно е в нормите и по височина, и на килограми. Метнала се е на баща си. Скоро ще настигне Били, когато е била на пет години.

— Да се надяваме, че поне няма да вземе твоите ръце и крака, иначе горко й — намеси се Нана. После смигна на Били, която възприемаше като част от нашето семейство.

Отново ме завладя стоплящото усещане от завръщането у дома. Това бе един от онези прекрасни мигове, които изненадващо те сграбчват за сърцето, напомняйки наведнъж за всички хубави неща в живота. Каквото и да се случи занапред, аз винаги ще зная къде е мястото ми и на кого принадлежа.

Постарах се да запечатам този миг в паметта си. Като моментална снимка. За да запазя това чувство за следващия път, когато ще имам нужда от него.

Ала това усещане за близост и семеен уют не трая дълго, понеже къщата започна да се пълни с още гости. Пристигнаха неколцина от старите ми колеги от полицията във Вашингтон. Джеръм и Клодет Търман бяха придружавани от Ракийм Пауъл и новата му приятелка, чието име ми убягна.

— Давам му само една седмица — прошепна ми Сампсън, след което ме дръпна настрана. — Ако дотогава тя още е с него, тогава вече ще имаш основания за тревога.

От роднините първи пристигнаха леля Тия и братовчед ми Картър, последвани от внушителен брой други наши близки, все познати физиономии, излъчващи сърдечност и топлота. С някои от тях дори си приличахме външно.

Последна дойде доктор Кейла Коулс. Посрещнах я на външната врата.

— Ан Съливан^[1], предполагам?

— Извинявай? О, да, разбрах. Имаш предвид филма „Творецът на чудеса“^[2], нали?

— Да. „Творецът на чудеса“, същият, който успя да убеди баба ми да приготви пуйката с чили. Предполагам, че всичко това е твое дело. Добре си се справила.

— Винаги съм на твоите услуги. — Закачливо сведе глава и приклекна в нещо като реверанс. С тази тюркоазена рокля изглеждаше прелестно. Кейла обикновено не носеше специални тоалети, така че сега не можех да не се впечатля. Днес определено изглеждаше много по-различна, отколкото когато бе облечена в обичайната бяла престилка.

Вместо лекарска чанта сега в ръка носеше голям глинен съд, завит с кърпа.

— А пък това може да се окаже най-голямото ти постижение — отбелязах аз. — Някой да си позволи да донесе нещо сготвено в кухнята на Нана? Много съм любопитен да видя това.

— Не става дума само за храна. Донесла съм и рецептата.

Завъртя глинения съд, за да ми покаже бялата картичка, закрепена отстрани.

— Печен фасул, много здравословен, особено за сърцето, но само за жени, които знаят как да сготвят бекон с повече мазнина.

— Е, добре, влизай тогава — махнах с ръка аз. — На твой риск.

Звуците на „Ромаре Беърдън Ривилийд“ в изпълнението на квартета на Брандфорд Марсалис^[3] се лееха из цялата къща. Празненството набираше скорост все повече и всички с радост посрещнаха доктор Коулс, защото тя явно се ползваше с ореола на светица в квартала. Как да не ти се замае главата. Въпреки че в края на седмицата ме очакваше ново пътуване. Но поне засега всичко бе наред.