Дейвид Балдачи
Цялата истина (74)

73

На разсъмване Шоу се надигна до седнало положение и облегна гръб на леглото. Кейти го гледаше с широко отворени подпухнали очи. Явно не беше мигнала.

— Трябва да ти кажа нещо — прошепна тя и придърпа чаршафа около тялото си.

— Кейти, не е нужно да…

— Моля те! — докосна рамото му тя. — Нека ти го кажа, че ме задушава!

Той млъкна и зачака.

— Всичко беше заради материала. Дори когато скочих в самолета, за да те видя в болницата, част от мен мислеше само как да възстановя кариерата си. После получих поръчката и заминах за Лондон. Имах чувството, че се завръщам… — Очите й се сведоха надолу, пръстите й се вкопчиха в завивките, устните й трепнаха. — Вече не съм сигурна, че съм човешко същество. Някога бях, но неусетно престанах да бъда. Не знам как се случи… Съжалявам.

— Ти се репортер, Кейти. Професията е в кръвта ти.

— Това не ме оправдава. Никога не забравяй, че аз съм един боклук!

— Добре, боклук си. Но ако ще работим заедно, трябва да си вярваме.

— Аз ти вярвам. Проблемът е там, че ти не ми вярваш, но не мога да те упреквам.

— Нямам особено голям опит в тази област — промълви Шоу. — Ще трябва да поработя върху себе си. А и имам нужда от помощта ти. Понякога ти виждаш неща, които аз пропускам. Не съм срещал много хора, които го умеят.

Тя отвърна на измъчената му усмивка. Лекото затопляне в отношенията им веднага й върна надеждата.

— Ще взема един душ, а ти можеш да си легнеш в леглото. Гърбът ти сигурно се е вдървил.

Шоу се прехвърли на леглото. Завивките все още бяха топли от тялото й. Заслуша се в шума на душа, клепачите му се затвориха. Събуди се от миризмата на кафе и бекон с яйца.

Надигна се и се огледа. Напълно облечена, Кейти седеше пред масичката на колелца, с която бяха докарали закуската. Напълни една чаша с кафе и му я подаде.

— Колко е часът? — попита Шоу.

— Осем и половина.

Той отпи глътка кафе.

— Гладен ли си?

Той кимна и се настани срещу нея.

— Трябваше да ме събудиш.

— Не, така ми беше по-лесно — усмихна се тя. — Докато ти спеше, аз успях да се облека тук, а не в тясната баня. — Очите й над ръба на чашата не изпускаха лицето му. — Този измислен брак ще ни създава проблеми.

Той внимателно изпъна ранената си ръка.

— Тя ли е причината да ходим на лекар? — попита тя.

— Да, но не е това, което си мислиш.

— Каква изненада!

Взеха такси и се насочиха към къщичката на Лиона Бартарома — проста каменна постройка, до която се стигаше по покрит с чакъл път. Тя се намираше на около три километра от замъка „Малахайд“, където Лиона работеше като екскурзовод.

— Доста странно място за лекарски кабинет — отбеляза Кейти, след като слязоха от таксито.

— Тя е пенсионерка.

— Е, това обяснява всичко.

Лиона ги покани да влязат, любезно поздрави Кейти и ги настани в просторната кухня, която гледаше към градината. Не каза нищо за променената външност на Шоу, но пък огледа Кейти с подчертан интерес.

— Мога ли да говоря свободно пред нея?

— В противен случай не бих я довел — кимна Шоу.

— Франк вече ми се обади.

— Естествено.

— Неговите хора са наоколо — добави тя.

— Знам.

— Откъде знаеш?

— Подушвам ги.

— Значи знаеш, че не мога да направя онова, което очакваш от мен.

— Откъде знаеш какво очаквам от теб? Още нищо не съм ти казал.

Кейти любопитно въртеше глава от единия към другия.

— Ами кажи тогава — подкани го Лиона.

Шоу нави ръкав и й показа металните скоби в раната си.

— Господи, как се случи?

— Предполагам, че Франк е пропуснал да ти обясни.

Тя се наведе над раната.

— По всичко личи, че зараства нормално. Хирургът е свършил добра работа.

— Благодаря за експертното мнение. Но аз съм тук за друго.

— За какво?

Шоу извади малък метален цилиндър.

— Искам да го сложиш вътре — посочи защипаната рана той.

— Не говориш сериозно.

— Шоу! — възкликна Кейти.

— Напротив, говоря напълно сериозно.

— Какво е това? — бавно попита Лиона.

— Не ти трябва да знаеш — поклати глава Шоу. — Изработено е от неръждаема стомана, ако това може да ти помогне.

— Не може. Рискът от инфекция остава…

— Ще го сложиш в стерилизирана марля. Искам да е точно там. Можеш ли да го направиш?

— Разбира се, че мога. Въпросът е защо, по дяволите, трябва да го правя?

— Защото аз те моля. Любезно, разбира се.

— Колко надълбоко? — нервно преглътна Лиона.

— Малко. Трябва да мога да го извадя, ако се наложи.

— Това е безумие! — извика Кейти.

— Съвсем плитко, Лиона — не й обърна внимание Шоу. — Задължена си ми.

— Не виждам нещата по този начин.

— Но аз ги виждам именно по този начин — тръсна глава Шоу, издърпа ризата си и я вдигна нагоре. Вдясно на гръдния му кош личеше голям белег със следи от шевове.

Кейти се втренчи в него, обърна се към Лиона и намръщено попита:

— Ваше дело ли е?

Домакинята облиза пресъхналите си устни.

— Тук няма условия за операция, Шоу. Не разполагам и с инструменти.

— Дъблин е голям град, там ще намериш всичко.

— Ще отнеме време.

— Днес следобед! — изстреля той. В гласа му се долови заплаха.

— Не мога. Трябва да бъда в „Малахайд“.

— Следобед! — натъртено повтори той.

— Добре. Ще ти се обадя.

Шоу се надигна и Кейти го последва.

— Нямам възможност за пълна упойка — викна след него Лиона. — Мога да ти направя само местна, което означава болка.

— Винаги има болка, Лиона — отвърна Шоу, докато прибираше ризата си под колана.

Кейти го последва навън и остро попита:

— Коя е тази жена, по дяволите? Съпругата на доктор Франкенщайн? Какво става, Шоу?

— По-добре да не знаеш, Кейти, повярвай ми.

— Да ти повярвам, така ли? А какво стана с твоето доверие към мен?

— Казах, че ще поработя по въпроса. Все още не съм готов.