Дейвид Балдачи
Цялата истина (91)

90

Шоу се свести пръв. Главата му изпращаше настойчиви сигнали за болка към останалата част от тялото, но пощенската кутия на нервите му отдавна беше претъпкана. Направи опит да се надигне, отблъсквайки пристъпите на гадене. Изпита чувството, че е вързан, но не беше, защото ръцете му бяха свободни.

До слуха му долетя стон и той се извърна назад, надничайки над облегалката. Кейти лежеше на пода.

— Кейти! Добре ли си?

Отвърна му нов стон, последван от тихо скимтене, и тя бавно се надигна.

— Да, но в главата ми тежи нещо адски гадно, сякаш…

Разнесе се скърцане, като че ли метал се търкаше в нещо твърдо.

— Какво беше това? — попита тя. — Къде сме?

Бавно се огледа. Бяха в кола. В нейната кола. Същата, с която беше проследила Шоу.

— Не мърдай! — извика той.

— Какво?

Скърцането се повтори и тя изпита противното чувство, че подът пропада под нея.

— Какво става?

Шоу извърна глава към стъклото. Кейти напрегна взор, но навън цареше непрогледен мрак. Всъщност не съвсем непрогледен. Видя големи дървета, някакви храсти.

— В гората ли са ни зарязали?

— Да, но не съвсем на повърхността.

— Какво говориш?

— Погледни напред, но не мърдай.

Кейти извърна глава към предното стъкло и дъхът заседна в гърлото й. Гледаше право надолу, или поне така й се стори. Сякаш беше на увеселително влакче, което всеки момент ще изхвръкне от релсите. Почувства се като пилот на самолет, попаднал в смъртоносна спирала, наблюдавайки безпомощно как земята се носи насреща му с убийствена бързина.

— Къде сме? — прошепна тя.

— В кола, кацнала на ръба на стръмна урва. Чакат ни най-малко шейсет метра свободно падане, преди да стигнем до дъното. А там има стена от дървета, които трябва да преодолеем, преди да цопнем в реката.

— Река ли? Каква река?

— Потомак. — Ръката му предпазливо посочи челното стъкло. — Това там прилича на Джорджтаун, нали?

Очите й се насочиха към светлото сияние оттатък водата.

— Значи сме някъде около магистралата „Джордж Уошингтън“?

Той кимна.

— Можеш ли да отвориш вратите?

— Заключени са. Ако ги насилим, положително ще полетим надолу. Къс, но много бърз полет.

— Как се озовахме тук? Последното нещо, което си спомням, беше къщата на Пендър, от която излизахме.

— Трябва да са ни причакали. Аз съм пълен идиот! Чакаха ни край онова гробище в Германия, какво им пречеше да направят същото и край къщата на Пендър? Вероятно са преценили какво ще направим след телефонния разговор, изпреварили са ни и просто са изчакали да се появим.

— Инсценирали са нещата така, че смъртта на Пендър да прилича на обир, а ние ще се окажем жертва на пътен инцидент! — потръпна Кейти.

Шоу се намръщи от острата болка, която прониза главата му.

— Колата изскача от пътя и полита в пропастта. Долу се блъска в дърветата, резервоарът експлодира. Сигурен съм, че след нас са останали достатъчно ясни очертани следи от гумите. Тези типове пипат професионално.

— Тогава защо още не сме паднали в пропастта?

— По всяка вероятност сме заседнали на някой по-голям къс скала.

— Наистина ли ще паднем всеки момент, или аз съм изпаднала в истерия?

— Нито едно от колелата не докосва земята. Стоим на кантар върху камъка. И най-лекото разклащане ще ни прати в пропастта.

— Което рано или късно ще стане, дори да не мърдаме! Не можеш ли да обадиш на някого? На Франк, на Ройс? На президента?

Шоу внимателно опипа джобовете си.

— Взели са телефона ми — констатира той. — Твоят у теб ли е?

— Беше в чантичката ми, която остана в колата. Да я виждаш някъде?

— Да — отвърна Шоу след бърз оглед на купето. — Но ако се опитам да стигна до нея, положително ще се сринем в пропастта.

— А не можеш ли да се прехвърлиш отзад? Тежестта ти може би ще помогне да се закрепим.

Шоу направи опит да се премести, но скърцането отново се появи и колата заплашително се разклати.

— Няма да стане — изпъшка той.

— Не можем просто да седим и да чакаме смъртта! — възкликна Кейти.

Той внимателно се премести наляво, но колата изскърца и помръдна с още един-два сантиметра напред.

— Това определено ми казва нещо.

— Какво?

— Да не мърдам повече. — Очите му се плъзнаха по вътрешността на купето. Ключовете бяха на мястото си. Умишлено, разбира се. При огледа на изгорелите отломки всичко трябваше да изглежда истинско. Бавно протегна ръка и завъртя стартерния ключ един оборот надясно. Това не задейства двигателя, но свърши нещо друго. Пръстът му натисна един бутон и стъклото се плъзна надолу. Колата отново изскърца и се придвижи сантиметър напред.

— Добре, прозорецът е отворен. Но какво от това? Няма как да скочим през него, нали?

Шоу бавно разкопча колана на панталоните си и го измъкна.

— Моля те, кажи ми, че носиш коланче — промълви той.

— Нося.

— Свали го и ми го подай. Но много внимателно.

Тя се подчини, но с противното усещане, че дори движението на ръката й клати колата. В крайна сметка се справи и му подаде коланчето през облегалката.

Бавно и безкрайно внимателно Шоу свърза двата колана и направи примка в единия край. В ръцете му остана парче с дължина около метър и двайсет.

— Какво правиш? — попита Кейти.

— Нещо като ласо.

— Какво ще хващаш с него?

— Онзи клон — кимна той, имайки предвид сравнително късото, но дебело парче дърво, което стърчеше близо до стъклото. — Ако успея да се измъкна през прозореца, предната седалка ще олекне и колата би трябвало да се наведе назад. После ще потърся нещо, което да подложа под предните колела, и ще мога да те извадя.

— Би трябвало да се наведе? Ами ако не стане? Ако твоите опити за измъкване нарушат баланса и колата тръгне надолу? Означава ли това, че само ще ми махнеш за сбогом?

Шоу мълча цяла минута, опитвайки се да мисли.

— Добре — промълви най-сетне той. — Имаме право на един-единствен опит. Излизаме заедно. Но ако не успеем…

— Давам си сметка, повярвай ми — прекъсна го тя. — Какъв е планът?

— Шансовете ни са хиляда към едно.

— О, вече започва да ми харесва! — саркастично възкликна тя.

— Веднага след като уловя клона в примката, ти се вкопчваш в мен с всички сили, като никога в живота си. Ясно?

Колата отново помръдна напред, дишането на Кейти се ускори.

— Падаме, нали?

— Кейти, чу ли какво ти казах?!

— Чух. Хващам се за теб и не те изпускам.

— Но първо изчакай да хвърля примката.

— Вярваш ли, че ще успееш да направиш всичко за онази частица от секундата, която ни дели от смъртта? И ще ни изтеглиш с помощта на коланче за десет долара?

— Не изпадай в истерия, моля те! Знам, че и друг път си била в критични ситуации. Това е просто една от тях.

Тя бавно отмести поглед от предното стъкло.

— Добре.

Шоу предпазливо се извъртя на една страна, огледа клона и безмълвно се увери, че не е нужно чудо, за да реализира намисленото. Всъщност би било повече от чудо, въздъхна той. Освен късмет ще им трябва божествена намеса, а вероятно и известно количество космическа мъдрост.

— Готова ли си?

Кейти дишаше тежко — като човек, на когото предстои да вдигне огромна тежест. Имаше чувството, че диаметърът на дупката, през която трябваше да се промъкнат, едва ли надвишава десет сантиметра. Не, нямаше да успеят.

— Мога да го направя! — промърмори на себе си тя. — Мога! Помогни ми, господи!

Шоу хвърли примката, но не улучи.

— Хей, може би трябва да опитам оттук! — извика Кейти, натисна бутона и стъклото до нея се плъзна надолу.

После колата рязко се наклони.

— Мамка му!

— Дръж се! — изкрещя Шоу.

— Тя тръгна, Шоу! — проплака Кейти. — Ще се преобърнем!

Колата наистина се движеше. Между нея и дебелите букови дървета в дъното на сипея нямаше нищо освен камъни.

От мястото си Шоу вече не можеше да достигне клона.

— Шоу! — изкрещя Кейти и с всички сили се вкопчи в облегалката пред себе си. Предницата на колата рязко се наведе надолу, задницата се вдигна във въздуха като „Титаник“ миг преди да се скрие под вълните.

Шоу изруга и се претърколи през седалката. Извъртя се във въздуха и хвърли коженото ласо през прозореца на Кейти.

То се уви около клона и той светкавично го затегна.

Чудото беше на път да се случи.

Инерцията на колата почти го измъкна през прозорчето, но той продължаваше да стиска колана с две ръце.

— Хвани се за краката ми, Кейти! Бързо!

Усети как ръцете й се впиват в краката му. Колата продължи надолу. Вече нищо не можеше да я спре.

Той ловко се промуши навън, но изведнъж усети, че нещо не е наред.

— Кейти!

В следващия миг тялото му тежко се стовари на земята. Остър камък се заби в корема му. Пръстите му изпуснаха колана, тялото му започна да се търкаля надолу по стръмния склон. Колата пред него усилваше скоростта си. Подхванато от инерцията, тялото му се превъртя във въздуха и падна по гръб. В момента, в който успя да се надигне до седнало положение, колата се заби в дърветата на дъното на пропастта. Секунда по-късно резервоарът се взриви.

Шоу се хващаше за всичко, което виждаше около себе си — храсти, клони, камъни и пръст. Ако не успееше да се задържи в следващите пет-шест метра, тялото му щеше да полети в огнения ад. После се удари в някакъв стар дънер и изведнъж спря.

— Кейти! — изкрещя той. — Кейти!

Отговор нямаше.