Дейвид Балдачи
Цялата истина (22)

21

Кейти Джеймс удължи престоя си. Никак не й се искаше да се прибере в Ню Йорк и да чака следващия прочут покойник. Качи се на влака от Глазгоу за Единбург, който измина разстоянието за петдесет минути. Очите й машинално следяха шотландския пейзаж — отначало гол и равен, после пищно зелен.

Взе стая в „Балморал“, хапна набързо в ресторанта и излезе. На вратата почти се сблъска с висок и широкоплещест мъж, който любезно се извини и се отдалечи с бърза крачка. Кейти разтърка рамото си и погледна след него. Сякаш се беше блъснала в каменна стена. Сигурно е ръгбист, помисли си тя.

Плъзна се покрай портиера, наконтен в традиционна шотландска носия — от поличката до церемониалния кинжал, затъкнат в чорапа. След дълга и приятна разходка из центъра на града тя седна да изпие един чай близо до двореца Холирудхаус. После, избягвайки множеството кръчми, които я привличаха така, както магнитът привлича карфиците, тя пое нагоре по хълма, върху който се издигаше перлата в короната на града — Единбургският замък.

Тъмните зъбери на Касъл Рок, пронизващи небето в западната част на града, бяха единствената причина за съществуването на Единбург. Скалистите останки от някогашния вулкан се издигаха като непристъпна граница между централна Шотландия и Англия — страната, която мнозина шотландци продължаваха да наричат „стария враг“. Кейти мина под Централния портал, от двете страни на който се издигаха статуите на Робърт Брус и Уилям Уолас, двама шотландски лидери, спечелили славата си в победни битки срещу англичаните. Беше пропуснала топовния изстрел в един часа, произведен от тежкото артилерийско оръдие — спомен от Втората световна война, но в замяна на това успя да види Камъка на съдбата.

Отмъкнат от англичаните още през XIII век, той е бил върнат едва през XX век. В продължение на седемстотин години той бе лежал под стола за коронации в Уестминстърското абатство, на който бяха седели всички монарси — от Едуард II до Елизабет II.

Малко по-късно тя стигна до върха на Касъл Рок, където се издигаше най-старата сграда в Единбург — параклисът „Сейнт Маргарет“. Именно тук тя отново попадна на широкоплещестия мъж, с когото се беше сблъскала в хотела. Той беше коленичил на третия ред скамейки редом с човек, който изглеждаше като съвсем обикновен турист. Кейти понечи да се върне, но нещо привлече вниманието й. Коленичейки зад последния ред, тя извади фотоапарата си и погледна през визьора.

Татуировката върху дясната ръка на туриста беше подобна на онази, която беше видяла преди години, докато отразяваше поредния военен конфликт. Кейти заостри вниманието си и моментално усети, че мъжете пред нея не се молеха и не рецитираха пасажи от Светото писание, а по-скоро си разменяха тихи реплики.

Осъзнала, че не може да долови думите им, Кейти излезе от параклиса и зае позиция на няколко крачки от входа. Мъжът с татуировката се появи десетина минути по-късно. Докато се чудеше дали да го проследи, той потъна в тълпата туристи, които щурмуваха върха.

Високият излезе миг по-късно и Кейти насочи вниманието си към него. Ако е отседнал в „Балморал“, вероятно ще се върне там, съобрази тя. Нямаше причина да го следи, нито пък да се забърква в каквото и да било. Но тя беше репортер, който беше стигнал до дъното на кариерата си и отчаяно искаше да се измъкне от дупката. Не знаеше дали тази ситуация ще доведе до каквото и да било, но същевременно си даваше сметка, че е напълно свободна от служебни ангажименти.

Мъжът не се прибра в „Балморал“, а измина пеш трите километра до река Лийт в центъра на града, където си плати таксата за кратка туристическа обиколка с кралската яхта „Британия“.

Кейти събу обувките си и разтърка пламналите си стъпала. Обектът й се беше оказал изключително бърз пешеходец. Купи си билет и пое по мостика, правейки всичко възможно да се слее с тълпата туристи. Съществуваше опасност високият мъж да я е забелязал — още в хотела или горе, в параклиса. Отдалеч личеше, че е изключително силен, способен да повали дори бик.

Тя почти не слушаше описанието на яхтата на професионалния екскурзовод. Наостри уши едва когато той махна с ръка към махагоновия парапет на горната палуба, издигаща се непосредствено пред капитанския мостик. Предназначението му било да спира игривите пориви на морския бриз, които биха могли да вдигнат полата на кралската особа и да покажат на света кралските й гащички. Кейти придържаше собствената си пола, а очите й не се отделяха от високия непознат, който обърна гръб на тълпата туристи и бавно се отдалечи. Тя предпазливо го последва. Мъжът се облегна на парапета и наведе глава към водата. Не след дълго до него се облегна друг човек. Приближила се максимално близко до тях, Кейти успя да долови две думи, които й бяха достатъчни. Довечера… Гилмъртън…

Незабавно напусна яхтата, взе такси и се прибра в хотела. Разполагаше с доста ограничено време, за да се приготви. Но първо трябваше да извърши някои проверки. Нямаше представа какво ще излезе от тях, но от опит знаеше, че голямата новина често се ражда от неочаквани срещи и незначителни подробности.