Дейвид Балдачи
Цялата истина (37)

36

Шоу усети как окото го пронизва през шпионката. Беше готов да се обзаложи, че вратата ще остане затворена, но щеше да загуби.

— Видя ли се с Ана? — попита го без предисловия Кейти.

Седеше на малко канапе с подвити под тялото крака. Беше облечена в хотелска хавлия, мократа й коса стърчеше. От банята долиташе топла пара.

В ноздрите го блъсна аромата на шампоан, но той не го забеляза. Беше толкова бесен, че цялото му тяло трепереше.

— Мога ли да ти задам един въпрос?

— Давай — кимна Кейти.

— Защо се месиш в живота ми, да те вземат мътните? — изригна Шоу.

Кейти се облегна назад и скръсти ръце пред гърдите си.

— Кой живот имаш предвид? — хладно контрира тя. — Онзи, в който стрелят по теб и постоянно те мамят? Или другия, с една прекрасна жена, влюбена до ушите, която постоянно се пита дали си нейният безстрашен рицар или обикновен психопат?

— Нямаш никакво право да се месиш!

— Посъветвах Ана да поговори с теб, преди да вземе решението си. Казах й, че според мен ти си добър човек. Но такъв ли си в действителност?

— В момента съм доста раздвоен.

— Защо?

— Защото част от мен копнее да те удуши!

— Ясно. Не искаш ли чаша кафе преди това?

Едва сега Шоу забеляза количката на румсървиса с готова закуска.

— Не.

— В такъв случай ще ми позволиш да се обслужа.

Тя напълни чашата си и отхапа от кифличката.

— Е, и?

— Какво? — изръмжа той.

— Говори ли с Ана?

— Да.

— Какво ти каза?

— Не ти влиза в проклетата работа!

— Защо дойде тогава? За да ми прочетеш закона за борба с безредиците ли? — На лицето й се появи лека усмивка. — Не се справяш особено добре.

Движението му беше светкавично. Количката със закуската с трясък се заби в стената.

Кейти невъзмутимо довърши кафето си и остави чашата.

— Приключи ли с истериите?

— Стой далеч от живота ми! — кресна Шоу и се обърна към вратата.

— Имам един въпрос — бързо подхвърли Кейти. — И той не е свързан с Ана.

Той спря и намръщено я изгледа.

— Какво означаваше забележката ти, че вече си бил в ада и там било точно толкова гадно, колкото всички си мислят?

— Вече ти казах, че едва ли ще разбереш отговора.

Кейти смъкна част от хавлията и му показа яркочервения белег на дясната си ръка, малко под рамото.

— Все пак опитай.

Очите на Шоу се плъзнаха по заздравялата рана.

— Куршум?

— Ти кажи, нали си специалист? Подарък от един превъртял сириец, който за щастие се оказа лош стрелец. По-късно призна, че се е целил в главата ми.

Наведе се да вдигне една от здравите чаши, напълни я с кафе от по чудо оцелялата каничка и му я подаде.

— Когато Клинт Истуд го гръмнат в ръката, той полива раната с уиски, превързва я с парцал и отново скача на коня — бавно започна тя. — Но сценаристите на класическия уестърн никога не навлизат в подробности: например когато куршумът пронизва ръката, разкъсва мускули и сухожилия и пробива артерията. Или пък продължава пътешествието си през органите на бедната Кейти и стига чак до лявото предсърдие. След три месеца в реанимацията най-после ме откачиха от системите и ме изритаха от интензивното. Но преди това се наложи да пробият една хубава дупчица в гърба ми, за да извадят куршума. Оказа се сплескан като палачинка.

— Мек връх — кимна Шоу. — Предназначението му е да проникне в тялото и да причини максимални щети на вътрешните органи. Обикновено остава вътре, а това означава хирургическа намеса на подходящо място, за да бъде изваден. По време на която спокойно можеш да предадеш богу дух.

— Колко огнестрелни рани имаш по себе си? — погледна го над ръба на чашата си Кейти. — Покажи ми ги, няма да кажа на никого.

— Всеки добър пластичен хирург ще се справи с този белег — отклони въпроса Шоу.

— Знам. Веднага след като се прибрах в Щатите, ми предложиха подобна операция.

— А защо не я направиха?

— Не се съгласих.

— Защо?

— Защото предпочетох да си запазя този белег. Стига ли ти това обяснение?

Чертите й омекнаха, гласът й прозвуча доста по-спокойно:

— Виж какво, имаш пълното право да си ядосан. Ако някой започне да се бърка в личния ми живот, не че в момента имам такъв, и аз щях да се чувствам като теб. Истината е, че се опитах да ви помогна. Избрал си една изключителна жена, на която отдалеч й личи колко много те обича.

Шоу мълчаливо отпи от кафето си.

— Обещавам, че повече няма да ви се бъркам — добави Кейти. — Много се надявам нещата между вас да се получат.

Той изпи кафето си и стана. На лицето му се изписа неудобство.

— Ние с Ана се разбрахме. Аз… Аз й разказах някои неща. Трябваше отдавна да го направя. — Тръгна към вратата, после спря и се обърна. — Радвам се, че си успяла да напуснеш Единбург без проблеми.

— Макар и ужасно късно, все пак бих искала да ти благодаря, че ми спаси живота — усмихна се Кейти. — Наистина съм ти благодарна!

— Как успя да разбереш за връзката ми с Ана?

— Хей, аз съм репортер, спечелил най-високи награди — напомни му тя. — Хотелската ти стая. Върху бележника беше оставил ясни следи от името й, изписано на предишната страница. А в джоба ти открих касова бележка за закупуването на някаква книга. Преди няколко години присъствах на една от лекциите на Ана Фишер и останах силно впечатлена. Реших, че си струва да завъртя един-два телефона и да проверя дали става въпрос за една и съща жена. А и повърхностните ми впечатления от теб ясно сочеха, че вниманието ти може да бъде привлечено само от жена с изключителни качества.

Шоу замълча, но очевидно беше изненадан от похвалата. Очите му попаднаха на малкото писалище до вратата, отрупано с документи, вестникарски изрезки и написани на ръка бележки. На екрана на лаптопа беше изписано заглавие, свързано с последните събития в Русия.

— Следващият „Пулицър“? — вдигна глава той.

— Момичето винаги трябва да се старае повече. И да се справя далеч по-добре от момчетата, за да бъде равно на тях.

— Говориш като Ана.

Шоу се поколеба, после извади нещо от джоба си и й го подаде. Беше картичка без име, само с един телефонен номер.

— Раздавам ги изключително рядко — рече той.

— Сигурна съм, че е така.

— Имай предвид, че ако потърсиш среща с Ана, моят работодател почти сигурно ще е някъде наоколо — предупреди я той.

— Веднага ще ти се обадя — кимна тя.

— Пази се. Може би няма да се видим никога повече.

— Точно това си помислих след последната ни среща, но я виж какво стана? Стоим си тук и си бъбрим като добри приятели.

Миг по-късно него вече го нямаше.