Дейвид Балдачи
Цялата истина (62)

61

Стоманеното легло издаде дрънчене, което прониза Шоу до мозъка на костите. Помещението вонеше на химикали, урина и на нещо друго, за което предпочиташе да не мисли.

— Не е нужно да го правиш, Шоу — промълви Франк, изправил се неусетно до него. — Според мен не бива да я запомниш така. Тук, на това място…

Ръката му обхвана с широк жест помещението.

— Прав си — кимна Шоу. — Но въпреки това трябва да го направя.

Франк въздъхна и кимна на служителя.

В момента, в който пръстите му хванаха чаршафа, Шоу беше обзет от желанието да избяга далеч оттук, на слънце и въздух. Но вече беше късно. Чаршафът се отмести и очите му се сведоха към Ана. Или по-скоро към това, което беше останало от нея.

Направи опит да не гледа дупката в челото, нито пък грубите V-образни шевове, останали след работата на патолога, който беше търсил причините за смъртта. Очите му отказаха да се спрат върху двете рани в гърдите й. Но напразно. Той видя всичко, което беше довело до унищожението на най-красивата жена, която бе виждал. Спуснатите завинаги клепачи го лишиха от възможността да почувства топлия поглед на зелените й очи.

Кимна на санитаря и се обърна. Леглото се върна на мястото си, резето звучно изщрака. Краката му изведнъж омекнаха. Франк внимателно го подхвана и го побутна към вратата.

— Да вървим да се напием — прошепна той.

— Не — поклати глава Шоу. — Трябва да отида в апартамента й.

— Ти да не си мазохист? — втренчи се в него Франк. — Първо държиш да я видиш в моргата, а сега искаш да доразбиеш сърцето си. Какъв е смисълът, Шоу? Тя няма да се върне.

— Не е нужно да идваш с мен. Но аз трябва да отида.

— Добре де, ясно — отстъпи Франк и махна на преминаващото такси. — Все пак ще дойда.

Шоу даде адреса и колата потегли. Свали страничното стъкло и изложи лицето си на вятъра. Искаше да прогони гаденето, което се надигаше от стомаха му.

Не биваше да ходи в моргата. Не биваше да я вижда такава.

Не биваше, но го направи.

Няколко минути по-късно отключи входната врата, влезе в апартамента на Ана и седна на пода. Изправен на крачка от него, Франк мълчаливо го наблюдаваше. Познатата обстановка постепенно го успокои. Тук се усещаше присъствието на живата Ана, която нямаше нищо общо с обезобразения труп, положен върху студения стоманен плот. Тук Ана не беше мъртва, не беше убита.

Той стана и свали една снимка от полицата над камината. На нея бяха двамата с Ана по време на миналогодишната им ваканция в Швейцария. Тя беше добър скиор, много по-добър от него. Как се бяха забавлявали само! Другата снимка беше от Австралия. На третата тя беше яхнала слон, който беше кръстила Балзак заради привързаността му към кафето, което пиеше с хобота си от широка купа.

Навсякъде около него бяха пръснати вещите, които Ана беше обичала.

Част от самата нея.

Шоу отново се отпусна на пода. В главата му се блъскаха множество объркани мисли — онези, които най-често навестяват хората в неговото състояние. Болката от ножовката на Адолф беше нищо в сравнение с тази, която изпитваше в момента. Една отворена рана срещу нетърпимо острата болка в сърцето, която бавно убива тялото и душата му. За такава болка все още нямаше лек.

Забелязал промяната в изражението му, Франк загрижено подхвърли:

— Хайде, приятелю. Да вървим да ударим по едно питие.

Шоу бавно осъзна, че не може да остане. В известно отношение живата Ана се оказа далеч по-непоносима от безжизненото тяло върху металния плот. Тя му напомни какво беше загубил. Какво двамата бяха загубили завинаги.

Изправи се с цената на върховни усилия. Франк посегна към топката на бравата, но в същия миг вратата се отвори.

Двамата мъже внезапно се оказаха очи в очи с родителите на Ана.

Лицето на Волфганг се наля с кръв, ръцете му се протегнаха да сграбчат Шоу, който бързо отстъпи крачка назад.

— Волфганг, не! — изкрещя съпругата му.

— Това чудовище! Това проклето чудовище! — заекна Волфганг. Очите му хвърляха светкавици към Шоу, който не знаеше какво да прави.

— Успокойте се, моля ви — обади се Франк. — Той също страда.

— Какво търсите тук? — остро попита Наташа, вкопчила се с две ръце в съпруга си.

— Недей да говориш с този боклук! — бясно изкрещя Волфганг. — Той уби дъщеря ни! Уби Ана!

Шоу направи крачка напред, в очите му се появи стоманен блясък.

— Какво говорите? — хладно процеди той. — Аз нямам нищо общо със смъртта на Ана!

— Остави на мен, Шоу — дръпна го за ръкава Франк.

Дебелият показалец на Волфганг се стрелна към лицето на Шоу.

— Ако не беше ти, Ана щеше да бъде жива! Ти си виновен за смъртта й!

— Хей, я стига с тези глупости! — ревна Франк.

Шоу понечи да ги заобиколи и да излезе на стълбището, но Волфганг изведнъж се стрелна напред и го стисна за гърлото. Едрите им тела влязоха в болезнено съприкосновение със стената. Наташа изпищя и се вкопчи в мъжа си.

— Не, Волфганг! Недей!

Франк се хвърли между тях и се опита да ги раздели, но Волфганг беше прекалено тежък.

Рамото на по-възрастния мъж потъна в ранената ръка на Шоу и той простена от болка. Успя да се откъсне от хватката на едрия германец едва след като заби коляно в слабините му. В следващия миг Волфганг отново налетя, но Шоу с лекота избегна атаката му. Възрастният мъж дишаше тежко, лицето му беше червено като на човек, който всеки момент ще получи апоплектичен удар. Тялото му се удари в стената. Преди да се обърне за нова атака, дланта на Шоу потъна в дебелия му врат, безпогрешно улучвайки чувствителен нерв. Волфганг изкрещя от болка и се свлече на пода.

В следващия миг тежката чанта на Наташа се стовари върху лицето на Шоу и ръбът й сряза бузата му. Рукна кръв. Франк изтръгна чантата от ръцете на жената и я запрати в другия край на стаята. Наташа се наведе над стенещия си съпруг.

Шоу ги гледаше втренчено, механично преглъщайки кръвта, която пълнеше устата му.

— Добре ли е? — дрезгаво попита той.

— Махай се! — изкрещя Наташа. — Веднага се махай оттук! Остави ни мира! И бездруго ни причини достатъчно злини!

— Аз нямам нищо общо с…

Шоу изведнъж млъкна. Какъв е смисълът, по дяволите?

Франк го задърпа към вратата.

— Да се махаме, преди някой наистина да пострада! — изръмжа той.

Шоу избърса кръвта от лицето си, излезе на стълбището и затръшна вратата.

— Никой не им е казвал, че си чудовище — започна Франк, докато слизаха надолу. — Ние просто…

Шоу внезапно спря, свлече се до парапета и нададе силен вопъл, който отекна в тясното пространство. Стените го подеха, превръщайки го в гръмотевичен ек. Сълзите бавно отмиха кръвта от лицето му. Той рида в продължение на десет минути, а тялото му неудържимо трепереше.

Франк го гледаше и мълчеше. Ръцете му бяха свити в юмруци, очите му бяха насълзени.

Шоу спря да плаче толкова рязко, колкото беше започнал. Изправи се и избърса лицето си.

— Добре ли си? — тревожно го погледна Франк.

— Абсолютно — отвърна с безизразен глас той, обърна се и хукна надолу. Франк се втурна след него.

Изскочи на улицата и се затича. Бягаше равномерно, като човек, който има ясна цел. Край на жалейката. Има ли смисъл да се бориш с живота, отдавайки се на скръбта? Никога нямаше да престане да скърби за Ана, но сега имаше друга, далеч по-важна задача: отмъщението. Никога повече няма да се отклони от нея и няма да спре, преди да я изпълни.

Вече знаеше откъде да започне.

Кейти Джеймс.

Този път нямаше да приеме никакъв отказ.