Дейвид Балдачи
Цялата истина (32)

31

Ана Фишер извади ключ и понечи да отвори вратата на лондонския си апартамент. В същия миг зад нея се мярна някаква сянка и тя светкавично се обърна. След нападението в Берлин не се разделяше с миниатюрния флакон сълзлив газ, прикачен към връзката с ключове.

Мъжът вече държеше значката си в ръка.

— Мис Фишер? Аз съм Франк Уелс. Бих искал да си поговорим за Шоу.

Тя погледна значката, после очите й се вдигнаха към лицето на непознатия.

— Не познавам агенция с това име!

— Както почти всички останали — кимна той. — Няма ли да влезем?

— Не каня непознати мъже в апартамента си. Вие твърдите, че познавате Шоу, но аз не съм длъжна да ви повярвам.

— Би трябвало да се досетя — кимна мъжът. — Жена с вашите научни степени не може да бъде глупава.

— Какво знаете за моите научни степени? И как сте се добрали до тях?

— Разполагам с една папка, която е дебела поне пет сантиметра. В нея пише всичко за Анастасия Бригита Сабена Фишер. Вашите родители Волфганг и Наташа живеят в Дурлах, Германия, където притежават малка книжарница. Вие сте единственото им дете. Шампионка по плуване, научни степени от няколко престижни университета, включително Кеймбридж. Известно време сте работили в ООН, а в момента работите за Финикс Груп със седалище тук, в Лондон. — Очите му се плъзнаха по пръстена на дясната й ръка. — Отскоро сте сгодена за Шоу. — Извърна глава от смаяното й лице и кимна към вратата. — Няма ли да влезем? Въпросът е важен.

Седнаха в малката стая, която гледаше към улицата.

— Хубаво жилище — отбеляза Франк, оглеждайки обстановката.

— Защо сте тук?

— Да поговорим за Шоу, както вече ви споменах. Моите хора вече са го направили с вашите родители.

— С моите? Не, грешите. Те веднага щяха да ми се обадят!

— Предупредихме ги да не го правят, преди аз да поговоря с вас. — Очите му се заковаха върху лицето й. — В Дъблин той ви предложи брак, нали?

— Това не ви засяга!

— И ви обеща да напусне работата си — добави Франк, без да обръща внимание на забележката й.

Ана неволно кимна.

— Искате ли да научите истината?

Очите й се насълзиха, но тя тръсна глава.

— Казвайте каквото имате, а аз ще реша дали да ви повярвам.

— Логично — кимна Франк, после протегна врат и й показа белега на тила си. — Виждате ли тази малка дупчица? Подарък ми е от Шоу, който се опита да ме убие, докато се опитвах да го арестувам.

— Да го арестувате? — хладно попита Ана. — За какво?

— Информацията е поверителна. Но мога да ви уверя, че не беше за неправилно паркиране. След като се възстанових, ние отново го открихме и го принудихме да работи за нас.

— Да работи за вас? След като е направил опит да ви убие? Нали казахте, че сте искали да го арестувате? Защо не е в затвора, след като е престъпник, който се е опитал да ви убие?

Франк измъкна една пура от джоба си.

— Имате ли нещо против, ако запаля?

— Имам.

Той прибра пурата и леко въздъхна.

— В моя свят няма ясно очертана граница между доброто и злото, между правилните и погрешните постъпки. Шоу отдавна щеше да е в затвора, ако…

— Ако какво? — рязко попита тя.

— Ако не бяха изключителните умения на вашия годеник — натъртено отговори Франк. — Никога през живота си не съм работил с оперативен агент от неговата класа.

Той е в състояние да влезе в стая, претъпкана с въоръжени до зъби терористи, да им смъкне тюрбаните да им види сметката и да се оттегли, без дори да получи драскотина. Уменията му са уникални. Именно заради тях му позволявахме известни отклонения… — Опипа белега на тила си и добави: — Включително и това, което за малко не ме уби.

— Значи работи за вас, така ли? На мен каза, че работи за някаква правозащитна организация.

— Така ли ви каза? А добави ли, че броди по света без да е сигурен дали ще се върне жив? — попита Франк и впи тежък поглед в лицето й.

Ана нервно закърши пръсти.

— Не… Каза, че в момента работи на бюро…

— На бюро значи — ухили се Франк. — И ви е уверил, че скоро ще напусне, нали? — Приведе се толкова близо над нея, че тя усети никотиновия му дъх. — Нека ви обясня нещо. Хора като Шоу не напускат и не се пенсионират. Те работят, докато ги убият или докато престанем да се нуждаем от тях. Ако вашият любим направи опит да ми се измъкне, ще завърши дните си в най-гадния затвор който успея да открия!

— Защо си правите труда да идвате в дома ми, за да ми кажете това? — лекичко се отдръпна Ана.

— Защото искам да знаете цялата истина.

— Човекът, когото ми описахте, не е този когото познавам. В Германия той ми спаси живота. Никога не съм срещала по-мил и по-прекрасен човек от него.

— Той убива хора, мис Фишер. Лоши хора, но все пак ги убива. Аз също го правех, но вече не. На практика аз съм този, който работи на бюро. Признавам, че вашият годеник е изключително смел човек. Никога не съм виждал нерви като неговите. Но съм виждал и нещо друго — как разпаря жив човек от тук до тук… — Пръстът му докосна корема, плъзна се нагоре и опря човек безспорно го заслужаваше, но и с Шоу шега не бива, знаете… Когато тръгне на лов, той ловува с главно Л, по дяволите! Разбирате ли какво искам да ви кажа?

Замълча, очите му пробягаха по лицето й, устните му се разтеглиха в усмивка.

— Ще ви призная, че съм впечатлен — подхвърли той. — Очаквах да се разплачете още преди пет минути!

— Обичали ли сте някога, мистър Уелс? — внезапно попита Ана.

Франк присви очи, усмивката му се стопи.

— Какво? — дрезгаво изграчи той.

— Струва ми се, че виждате нещата от смешната им страна. Нима толкова ви харесва болката на другите хора? Това ли е най-главното качество на служителите във вашата организация? Да нямат душа, да не изпитват състрадание?

— Вижте, аз дойдох да ви кажа истината…

Ана стана и отвори вратата.

За миг Франк остана неподвижен, после сви рамене.

— Е, хубаво. Да не кажете, че не съм ви предупредил.

Ана го изчака да се изравни с нея и тихо попита:

— Защо го мразите толкова много?

— Той ме простреля в главата, госпожице!

— Според мен това не е истинската причина.

— На психолог ли ми се правите?

— Никога не сте имали близък човек, нали? Някой, когото истински сте обичали или той е обичал вас…

— Тези неща не са за мен!

— Предполагам, че само вие можете да си отговорите на този въпрос. Лека нощ, мистър Уелс.

Ана затвори вратата и вдигна длан пред устата си, за да сподави риданието.

Телефонът иззвъня. Тя дълго се колеба, преди да вдигне.

— Ана Фишер, моля — прозвуча непознат женски глас.

— На телефона — отвърна тя, после колебливо попита: — Кой се обажда?

— Познавате ли човек на име Шоу?

Тя се вцепени.

— Защо питате?

— Едър мъж с тъмни коси и сини очи, нали?

В гърлото й се появи огромна буца.

Моля те, Господи, не позволявай това да се случи! Би било ужасна несправедливост!

— Да, познавам го — прошепна в слушалката тя.

— В такъв случай трябва да поговорим.

— Той добре ли е? — почти беззвучно попита Ана.

— Когато го оставих, беше добре. Но то не означава, че и сега е в същото състояние.

— Какво означава това? Коя сте вие?

— Казвам се Кейти Джеймс. Мисля, че Шоу се намира в сериозна опасност.