Дейвид Балдачи
Цялата истина (101)

100

Шоу седеше на земята до гроба на Ана. Листата започваха да жълтеят, духаше хаплив ветрец. Беше му хубаво да е тук. Чувстваше осезателно присъствието й. Струваше му се, че може да остане завинаги.

Долови стъпките им далеч преди да ги види. Изправи се и напрегна взор към групичката начело с Волфганг. Понечи да се отдалечи, но после различи фигурите на Кейти и Франк. Остана, без да знае какво ще се случи и как трябва да реагира.

Волфганг тръгна право към него.

— Тези хора ни разказаха всичко — каза той, посочвайки Франк и Кейти.

— Казаха ни истината, Шоу — добави Наташа, пристъпи към него и взе ръката му между дланите си. — Ужасно съжаляваме, че се държахме така с теб.

— Да, много съжаляваме — виновно го погледна Волфганг.

Шоу стрелна с поглед приятелите си. Франк гледаше в земята, а Кейти го дари с окуражителна усмивка.

Волфганг протегна ръце и го прегърна, а Наташа се притисна към тях. И двамата се разплакаха. Устните на Шоу затрепериха, очите му се навлажниха. Хванати за ръце, те дълго стояха над гроба на Ана, разменяйки си тихи реплики.

Изправена до Франк, Кейти мълчаливо бършеше сълзите си.

— Не мога повече, Кейти — прошепна коравият мъж. — Не ме бива в емоциите. Ще се чувствам по-добре дори с деветмилиметров глок в гърлото!

След тези думи Франк се обърна и започна да се отдалечава. На Кейти й се стори, че чу сподавено ридание.

Половин час по-късно Волфганг и Наташа си тръгнаха, а Кейти бавно пристъпи към Шоу.

— Благодаря ти — прошепна той, без да отделя очи от гроба.

— Как се справяш? — тихо попита тя.

— Част от мен си дава сметка, че Ана е мъртва. Но другата просто отказва да го приеме…

— Скръбта е много особено чувство. Някои хора твърдят, че е процес с много фази. За всеки е различно. Но човек се чувства толкова самотен, че не виждам друго име за това състояние освен… Освен рядък вид персонален ад…

— Губила ли си близки хора? — обърна се да я погледне той.

— Всеки човек го е преживявал — сви рамене тя.

— Имам предвид конкретен човек.

Кейти отвори уста да отговори, но бързо я затвори.

— Затова ли пиеш? — тихо попита той, отместил поглед към ярко оцветените есенни листа.

Кейти натика ръце в джобовете си, кракът й започна да рови пръстта.

— Казваше се Бенхам — тихо промълви тя. — Малко момче, което трябваше да порасне и да стане достоен мъж. Но това не се случи. Заради мен. Аз спечелих втория си „Пулицър“, а той свърши в една дупка в околностите на Кандахар. — Изпусна въздуха от гърдите си и отчаяно прошепна: — Да, поради тази причина пия толкова много…

— Не можеш да го забравиш, така ли?

— Никога няма да го забравя! — задавено отвърна тя. Никога!

— Знам как се чувстваш — промълви той, сложи ръка на рамото й и я погледна в очите. — Сбогом, Кейти. Грижи се за себе си.

Обърна се и започна да се отдалечава. Няколко секунди по-късно фигурата му се стопи между дърветата.

Тя остана сама сред мъртвите. След известно време се наведе и премести цветята на Шоу по-близо до надгробната плоча. Зад издълбаните в камъка прощални думи прозираше животът на една забележителна жена и неясният образ на мъжа, който я беше обичал приживе и продължаваше да я обича и в смъртта.

Най-сетне се надигна, обърна гръб на гроба и с бавна крачка тръгна обратно, към светът на живите.

После изведнъж хукна да бяга.

Той чу стъпките й и се обърна. Когато различи чертите й, на лицето му се изписа изненада.

— Хей, какво има? Добре ли си?

— Току-що осъзнах, че не мога да се измъкна оттук.

— Бих могъл да те закарам донякъде — каза той и погледна часовника си. — За час и половина сме във Франкфурт. Оттам можеш да хванеш някой полет за Ню Йорк. Някъде към полунощ ще вечеряш в любимия си ресторант.

— Не искам да ходя в Ню Йорк.

— Нали живееш там?

— През целия си съзнателен живот съм живяла на път. Освен това нямам работа.

— Сега вече можеш да получиш дори мястото на Аманпур в Си Ен Ен.

— Не го искам.

— А какво искаш?

— Да попътувам с теб.

— Добре, но къде?

— Ще го уточним в движение.

Гледаха се втренчено. Очите на Кейти блестяха и Шоу неволно наведе глава.

— Кейти, не мога да…

Тя сложи ръка на устните му.

— Знам, че не можеш, Шоу. Ако беше казал нещо друго, вече щях да съм си тръгнала. Не искам това.

— Тогава какво искаш?

Тя дълго гледа тъмната нощ, която междувременно се беше спуснала над Дурлах. Когато проговори, думите й бяха натежали от вълнение.

— Аз съм алкохоличка. Нямам работа, нямам и много приятели. Всъщност нямам никакви приятели. Изпитвам ужас, Шоу. Уплашена съм до смърт, че това е всичко, което ми остава в живота. Ако сега ми кажеш да вървя в ада, ще отвърна, че и двамата сме били вече там и че там е наистина гадно място.

Вятърът раздвижи пожълтелите листа над главите им. В къщите наоколо жителите на Дурлах се готвеха за спокоен сън. Кейти и Шоу стояха един срещу друг и продължаваха да се гледат. Сякаш никой от тях нямаше смелостта, дъха и сърцето да проговори.

— Да вървим — раздвижи се най-после Шоу.

Обърнаха се и тръгнаха по тихата уличка.

Без да знаят накъде, това поне беше сигурно.