Дейвид Балдачи
Цялата истина (14)

13

Събуди се от монотонното барабанене на дъжда. Обърна се и направи опит отново да заспи, но вибрацията на възглавницата го накара да простене.

Грабна апарата и прочете току-що полученото послание.

Франк.

Ана спеше до него. Бяха консумирали годежа си както подобава, а после бяха изпили бутилка „Дом Периньон“ в леглото, закрепили чашите върху плоските си кореми.

Ана спеше дълбоко. Шоу стана, прехвърли се в съседната стая и набра номера на човека, който със сигурност щеше да вдигне веднага.

— Свърши ли гастрола ти в древния Дъблин? — закачливо попита Франк.

Шоу си го представи отпуснат в някой шезлонг — вероятно на няколко часови зони от Европа, окачил на физиономията си гадната усмивка, с която господарите се обръщат към слугите си.

— Май хората ти вече не ти докладват редовно, а? — изръмжа Шоу. — Не че има за какво, разбира се. — Очите му механично се плъзнаха надясно, към старите белези по тялото му. — Между другото, тук е три сутринта. Кога най-после ще си набиеш в дебелата глава някои малки подробности като тези?

— Ние работим 24 часа в денонощието, седем дни в седмицата, Шоу — долетя хладният отговор. — Правилата са ти известни.

— Това са твоите правила!

Дръпна пердето и се втренчи в плътната пелена на дъжда, която се стелеше над града.

— Имаме нужда от теб, Шоу.

— Не, нямате. А дори и хора като мен се нуждаят от почивка.

— От недоволния ти глас разбирам, че не си сам. Разбира се, Франк прекрасно знаеше къде се намира и с кого. Тонът му накара Шоу да забрави дъжда и да се втурне към спалнята. Ана продължаваше да спи, без изобщо да подозира, че в момента той разговаря с един професионален психопат.

Единият от дългите й изящно оформени крака лежеше върху чаршафите. При тази гледка Шоу изведнъж се изкуши да я събуди и отново да я люби. Но Франк все още беше на телефона. Върна се в другата стая, пристъпи към прозореца и внимателно огледа полутъмната улица. Момчетата на Франк бяха някъде там. Те винаги бяха там.

— Още ли дишаш, Шоу?

— Казах ти къде отивам. Защо трябва да ме следиш?

— Сам си го причини с онези шантави приказки за оттегляне.

— Не са шантави приказки, Франк. Аз приключих. Последната задача беше наистина последна.

Представи си го как поклаща глава. Същата глава, в която имаше дупка от куршум, изстрелян от 9-милиметров зиг-зауер със специално изработена ръкохватка.

Шоу беше в течение на тези детайли, защото именно той беше натиснал спусъка.

— Имаме много работа — продължи Франк. — Светът е едно много опасно място.

— Заради такива като теб — сопнато отвърна Шоу.

— Нашата работа е благородна, Шоу. Въпрос на чест.

— Спести си глупостите за новаците!

В слушалката се долови лекото проскърцване на стол. Франк се беше изправил.

Сега ще чуем за какво става въпрос.

Гласът на Франк беше твърд като стомана.

— А къде точно възнамеряваш да се оттеглиш, нещастнико? В някой строго охраняван затвор ли?

— Уговорката беше за пет години, Франк. А аз изкарах почти шест.

— И за малко не ме уби!

— Беше насочил пистолет в мен и не показа значката си. Взех те за поредния мръсник, който иска да ме застреля в гръб.

— Значи нямаше да ме гръмнеш, ако ти бях показал шибаната значка, така ли?

— Нямаше. Освен това те закарах в болницата. Иначе щеше да пукнеш от кръвозагуба.

— Каква болница, бе! — ревна Франк. — Остави ме да държа в шепи половината си мозък пред някаква човешка скотобойна насред Истанбул!

— Сигурен ли си, че беше само половината?

— Хей, ако…

— Стрелях при самозащита! — прекъсна го с твърд глас Шоу. — За разлика от твоите момчета, които се появиха в Гърция само месец по-късно. Ние с теб сключихме договор и аз доживях да го изпълня. Точка по въпроса!

Да, действително сключиха сделка. Вместо да гние до живот в някой сибирски лагер — нещо, което Франк с удоволствие щеше да му уреди в момента, в който зараснеше дупката от едрокалибрен куршум в главата му, Шоу прие офертата да рискува живота си по всички краища на света, и то за близо шест години. Според старомодната дефиниция на Франк в името на спокойствието и сигурността на други хора. Но сега Шоу искаше малко сигурност и за себе си. Още сега. С Ана.

Но уговорките с хора като Франк са като да висиш на кутретата си от моста „Голдън Гейт“, докато в залива вилнее силен вятър. А Шоу нямаше как да наеме адвокат, за да осъди партньора си за неспазване на условията по договора. Това беше причината, поради която се съгласи да работи още една година, по време на която преживя доста премеждия. Сред тях фигурираха няколко опита да бъде застрелян, наръган, отровен и дори взривен. Ненапразно беше подхвърлил, че контактите с ислямските ядрени терористи в Амстердам се бяха оказали почти нищо работа.

— Ако не бяха специалните ти умения, не бих ти предложил друго освен затворническа килия! — отсече Франк.

Това беше новина за Шоу.

— Значи ти си бил, а? — смаяно промълви той. — Но защо ти?

— След като ми събраха мозъка обратно в главата, аз си дадох сметка, че човекът, който почти ми видя сметката, задължително трябва да бъде на наша страна.

— Значи разбираш, че съм изпълнил дълга си.

— Не знам — проточи Франк. — Ще трябва да поговоря с хората си. Може би ще се навия да те оставя на мира, но те със сигурност няма да са щастливи.

Шоу така и не успя да размекне Франк, да го заобиколи или прегази. Здравият като бик плешивец беше непоклатим като бетонна стена.

Трябваше да те гръмна между очите!

— Не ме интересува дали ще са щастливи или нещастни! — извика той. — Просто им предай думите ми!

— Междувременно те искам в Единбург, а после в Хайделберг, Германия. Ако откажеш, няма да говоря за теб с никой друг освен с надзирателя в затвора!

Шоу замълча, опитвайки се да овладее гнева си.

— Добре, но това наистина е последно, Франк — въздъхна най-сетне той. — Край, точка! А на твоите хора кажи каквото пожелаеш. Ясно ли е?

— Ще получиш инструкциите по обичайния начин. След два дни. А сега се наслаждавай на Дъблин. И на приятелката си.

— Тук едва ли ще ти хареса.

— Само споделям едно наблюдение — отвърна Франк и линията прекъсна.

— Мразя те и в червата, мръснико! — простена в тишината Шоу.