Дейвид Балдачи
Цялата истина (50)

49

Хапнаха на малка масичка пред сладкарница, от която се виждаше Ке дьо Жевре и част от Сена. Леко извиване на шията беше достатъчно за Кейти, за да зърне върха на катедралата „Нотр Дам“ в средата на прочутата река. Лувърът се намираше на половин километър на изток, горе-долу на същото разстояние беше и Бастилията, но в обратна посока.

Кафето беше силно, препечените филийки — топли, а обикновеният омлет толкова вкусен, колкото можеха да го правят само французите.

— Срещнали сте се в Лондон — започна Шоу. — Къде по-точно? В службата или в дома й?

— Видяхме се в едно кафе, а после отидохме в офиса й.

— Забеляза ли нещо необичайно там?

Кейти сви рамене и с деликатен жест поднесе вилицата към устата си. Стомахът й все още се бунтуваше.

— Беше необичайно, но същевременно и съвсем делнично — въздъхна тя. — Красива каменна къща на тиха уличка в сърцето на Лондон, в която работи екип от учени. Според Ана те пишат неща, които никой не чете… — Вдигна глава и попита: — Ходил ли си някога там?

Шоу кимна.

— Преди около година, без да знам защо, дори си направих труда да проверя цената на сградата в регистъра на недвижимите имоти. Можеш ли да предположиш колко струва? — Кейти отхапа от препечената филийка и го погледна с интерес. — Шестнайсет милиона паунда.

Младата жена за малко не се задави.

— Но това са повече от трийсет милиона долара! — възкликна тя.

— Точно така. Да не говорим, че става въпрос за пазарната цена, платена преди десет години. Днес със сигурност струва много повече.

— От колко време работи там Ана?

— От пет години. Като старши анализатор, една от най-добрите в екипа.

— Не се съмнявам — кимна Кейти. — Тя ми разказа с какво се занимават, но не разбрах кой е собственикът на Финикс Груп.

— Веднъж спомена, че бил някакъв богат саможивец от Аризона, оттам идвало и името на фирмата. Но после добави, че според нея по-скоро ставало въпрос за митичната птица феникс.

— Която никога не умира — кимна Кейти и изведнъж поруменя, срещнала втренчения поглед на Шоу.

— Оказва се, че не е било особено подходящо име, нали? — отбеляза той.

— Мисля, че зад Финикс Груп се крие нещо повече — побърза да добави тя. — А ние трябва да открием кой или какво е то.

— Не ние, а аз! — натъртено рече той.

— Мислех, че ще действаме заедно.

— Сбъркала си.

— И аз искам да разбера какво се е случило с Ана.

Шоу поклати глава.

— Какво друго можеш да ми кажеш?

— Защо трябва да ти казвам нещо?

— Защото те моля най-любезно.

Кейти отново потръпна под втренчения му поглед.

— Ами… Малко преди да си тръгна, забелязах купищата бележки върху бюрото й.

— Такава й беше работата, да разследва.

— Не, имам предвид конкретно разследване, нарича се „Червена заплаха“.

— Попита ли я за него? — напрегнато се приведе Шоу. — За Финикс Груп ли го правеше?

— Не — поклати глава Кейти. — Каза, че го прави просто от любопитство, а аз останах с впечатлението, че само си запълва времето.

— Когато бяхме в Дъблин, тя прояви голям интерес към организация с инициали R. I. C. Зарови се в интернет, но не откри нищо съществено.

— Май интересът й е бил прекалено голям — замислено промълви Кейти. — Не мислиш ли, че работодателят й може да е замесен? В смисъл, че именно той е проявил интерес към „Червената заплаха“? И в резултат се е стигнало до тази касапница?

Шоу извади от джоба си една визитна картичка и заби поглед в нея. Едуард Ройс, МИ5. Човекът, към когото Франк настояваше да го прикрепи за разследване на „Червената заплаха“. Седалище Лондон. Дори за миг не беше допуснал, че Финикс Груп разследва „Червената заплаха“ и това бе довело до избиването на всички в централата й. Но този Ройс най-вероятно щеше да му осигури достъп до сградата, разбира се, ако Шоу приемеше да му сътрудничи.

— Ана щеше да ми каже, ако е работила по тяхна поръчка.

Кейти облиза сухите си устни.

— Обърни внимание на начина, по който офертата е била направена.

— Какво? — вдигна глава от картичката Шоу.

— Възможно ли е Ана да ти е спестявала някои подробности от своята работа? — Лицето му потъмня и тя побърза да добави: — Виж какво, ти също не си бил напълно откровен с нея. Просто ми мина мисълта, че…

— Това е само мисъл. Ще я имам предвид, благодаря.

— Кога тръгваш?

— Скоро.

Блекберито в джоба му започна да вибрира. Кейти му помогна да го извади.

— Искаш ли да отворя съобщенията ти? — попита тя, забелязала усилията му да се справи с една ръка.

— Ще се оправя — увери я той, явно подозирайки, че иска да надникне в пощата му.

На екрана се изписа някакво съобщение. Билет първа класа за влак на „Юростар“, който тръгва от парижката Гар дю Нор и пристига на Уотърлу Стейшън в Лондон. Резервация в хотел „Савой“. Франк беше решил да не пести средствата. Явно това беше частична компенсация за задачата, чието изпълнение можеше да доведе до насилствената му смърт.

— Поне се обади, ако откриеш нещо — въздъхна Кейти.

Той хвърли няколко евро на масичката и се изправи.

— Съжалявам, но не мога.

— Защо?

— Защото не искам. Достатъчно ли е това обяснение?

Трябваха й няколко секунди да осъзнае, че той използва собствените й думи. Така му беше отвърнала, когато я попита защо не си е направила пластична операция на обезобразената ръка.

— Не — поклати глава тя. — Но предполагам, че нямам друг избор.

— Благодаря ти за помощта. А сега се прибери у дома, към нормалния живот.

— Да бе, щях да забравя! — възкликна с горчива ирония тя. — Чух, че „Ню Йорк Таймс“ си търси нов главен редактор, а имам оферта и от Си Ен Ен за предаването на Кристиан Аманпур! Винаги съм мечтала да се прехвърля в някой телевизионен канал и да печеля милиони! Чудя се защо не съм го направила досега!

— Грижи се за себе си, Кейти. И зарежи пиячката.

Остави я там, на масичката. В продължение на цели пет минути тя не помръдна, приковала невиждащ поглед пред себе си. Главата й се изпразни от съдържание. Край. Нищо. Нула. От това състояние я извади жуженето на телефона. Щатски номер, който не й беше познат.

— Ало?

— Кейти Джеймс?

— Да.

— Аз съм Кевин Галахър, отговорен редактор в „Скрайб“. Ние сме сравнително нов всекидневник със седалище в Щатите.

— Чела съм някои неща — кимна Кейти. — Имате добри репортери.

— Охо, това е голям комплимент от двукратен носител на наградата „Пулицър“! — възкликна мъжът насреща. — Вижте, предполагам, че сте много ангажирана, но аз все пак поисках телефона ви от един приятел от „Трибюн“. От него научих, че вече не работите за тях.

— Вярно е — призна Кейти и побърза да добави: — Непреодолими противоречия, нали знаете? Всъщност защо се обаждате?

— Е, не е нужно да си конструктор на космически кораби, за да се досетиш, че репортер с вашата репутация рядко остава без ангажименти. Бих искал да ви наема за отразяване на историята в нашия вестник.

— Историята?

— Разбира се, онази, за която всички говорят в момента — засмя се Галахър.

— „Червената заплаха“?

— О, не. По нея вече работи един от нашите специални екипи. Имам предвид „Лондонската касапница“.

Сърцето на Кейти ускори ритъма си.

— Ало, там ли сте?

— Да, да. Какви са условията ви?

— Не можем да ви предложим това, което сте получавали в „Трибюн“, но сме готови на хонорар за всеки отделен материал, който съответства на човек с вашата репутация. Плюс разходите в рамките на нормалното. В случай че изровите нещо голямо, веднага ще вдигнем заплащането. Разполагате с пълна свобода в работата. Как ви звучи?

— Точно така, както съм очаквала. Между другото, в момента съм в Европа.

— На това му се вика щастливо съвпадение! — възкликна Галахър.

Аз бих го нарекла другояче, въздъхна в себе си Кейти.

— Мога да ви изпратя договора, както и всички останали подробности по имейла.

Размениха си още няколко реплики, после Кейти изключи телефона. Господи, как се обръщат нещата, удивено помисли тя, после погледна часовника си. Все още имаше достатъчно време, за да хване влака за Лондон в 13:00 ч.