Дейвид Балдачи
Цялата истина (49)

48

Тясната ивица слънчева светлина се промъкна през щорите, плъзна се по пода и спря върху голото бедро над завивките. После продължи пътя си, пресече леглото и докосна празната бутилка от джин. По тавана се появиха трептящи синкави точици.

Демоните все пак бяха надвили Кейти Джеймс. Последните няколко дни се бяха превърнали в толкова гъста алкохолна мъгла, че единственото, което по-късно щеше да си спомня, бе чувството на дълбок срам. Плюс най-тежкия махмурлук, който някога беше изпитвала.

Потънала в кошмарите си, тя бе изритала чаршафите и лежеше само по тениска с дълъг ръкав и торбести шорти, потъмнели от потта, която бликаше от всичките пори на тялото й. Дишането й постепенно се нормализира, неспокойното мятане най-после престана. Лекото повдигане и отпускане на гърдите и розовата плът бяха единствените признаци, че все още е жива.

Не чу нито звънеца, нито чукането и мъжкия глас, който повтаряше името й. Не усети отварянето на входната врата и приближаващите се стъпки, които прекосиха дневната и спряха пред вратата на спалнята. Не реагира, когато мъжът в стаята вдигна чаршафа от пода и покри голото й тяло.

Не я събуди и лекото проскърцване на леглото, когато той седна на крайчеца му, не реагира на тихия глас, който я повика по име, нито на ръката, леко разтърсила рамото й.

Вниманието й беше привлечено едва от чашата вода, плисната в лицето й.

Тя се надигна до седнало положение и разтърка очи.

— Какво по дяволите…

Очите й се фокусираха върху Шоу, който седеше срещу с нея с чаша в ръце и я наблюдаваше.

Закашля се, изхвърли от гърлото си водата, която я беше задавила, и глухо попита:

— Как влезе?

— Звънях, блъсках по вратата, виках те по име. Но ти продължаваше да спиш. Помислих си, че тук няма никой, но после те видях в леглото.

— Аз… Аз винаги спя дълбоко — заекна Кейти и отново разтърка очи.

— Виждам — отвърна Шоу и вдигна празната бутилка от пода. Край нея се търкаляха още три, веждите му леко се повдигнаха. — Смесваш джин, бърбън и скоч?

— Случва се, особено когато съм в Шотландия.

— Но тук е Франция — намръщено рече той.

Тя се прозя и приглади с длан разрошената си руса коса.

— О, да, Париж…

После някаква мисъл прониза алкохолната мъгла в главата й и я накара да се изправи.

— Ужасно съжалявам, Шоу! Съжалявам за тъпотията с джиесема, съжалявам, че те излъгах! — Замълча за миг, погледна безпомощно голите си крака и глухо добави: Съжалявам за Ана…

Шоу се надигна и без да бърза, подреди празните бутилки върху малкото писалище до стената.

— Всъщност исках да ти благодаря, че дойде да ме видиш — тихо рече той.

— Не е нужно, особено след вчерашния ден в болницата — изненадано го погледна тя. — Вчера беше, нали?

— Беше преди пет дни.

— Пет дни?! — ужасено попита тя. — Шегуваш ли се?

Той погледна празните бутилки.

— Мислиш ли, че се шегувам?

Очите й се плъзнаха по бутилките, после се върнаха на лицето му. Тялото й бавно се отпусна назад.

— Можеш ли да повярваш, че шест месеца не бях близнала дори капчица?

— Не, не мога — поклати глава той.

— Но е вярно — простена Кейти. — Просто не знам как стана така, че паднах от влака.

— Не е било влак, а скала — въздъхна той и отново погледна бутилките. — Ще чакам в другата стая, а ти вземи душ и се облечи. Отиваме да закусваме.

— Чакай! — спря го тя. — Защо не си в болницата?

— Приключих с болниците.

— Сигурен ли си?

Очите й пробягаха по издутия ръкав на сакото му.

— Следобед заминавам за Лондон с влака под Ламанша. Но преди това искам да си поговорим за Ана.

— Какво искаш да знаеш?

— Искам да разбера защо я убиха.

В очите на Кейти се появи недоумение.

— Но аз не знам нищо.

— Може би само си мислиш така. Възможно е да си чула или видяла нещо, което ще ми помогне.

— Шоу, убеден ли си, че състоянието ти позволява да се заемеш с това?

Той се обърна. Погледът на яркосините му очи беше толкова пронизващ, че тя неволно затаи дъх. Ноктите й потънаха в дланите, почувства се като прегрешило хлапе, очакващо наказание.

— Животът ми приключи, Кейти — прошепна той. — Но убиецът на Ана ще умре, и то скоро.

Космите на тила й се изправиха, кожата й настръхна. От години не беше се чувствала така. Главата я заболя, прилоша й.

— А сега се обличай, моля те.

Тя го изчака да излезе, втурна се в банята и повърна течната отрова, събирана в продължение на пет дни.