Дейвид Балдачи
Цялата истина (19)

18

Шоу седна в леглото. Долови миризмата и вкуса на собствената си пот, която се стичаше в устата му. Стана, отвори прозореца на хотелската стая и напълни гърдите си с хладния въздух на Единбург, който бързо прогони ужаса от душата на едно шестгодишно момче.

Стаята му гледаше към Принсес Стрийт — една от централните градски улици с много магазини, кръчми и ресторанти. На изток от него, кацнал на висок хълм, се издигаше внушителният Единбургски замък, в сравнение с който „Малахайд“ приличаше на джудже. Дворецът Холирудхаус — официалната лятна резиденция на британското кралско семейство — се издигаше в западния край на града.

Сигурно е много приятно да имаш официална резиденция, помисли си Шоу.

— Мама! — тихо прошепна той. Не беше сънувал този кошмар почти цяла година. Дори започна да си мисли, че го е прогонил завинаги. Но се оказа, че бърка, както при повечето важни неща в живота си.

Изхвърлиха го от сиропиталището още на следващия ден, въпреки горещите молби на старата монахиня да му дадат още един шанс. Жертвата му — един доста едър дванайсетгодишен хлапак — беше получила тежки наранявания от наполовина по-малкия Шоу. Някой предложи да извикат полицията. Но как да обвиниш в криминално престъпление шестгодишно момче? Шоу още помнеше сложните думи, които чу тогава — злонамереност, умишлено нападение. Не разбираше какво означават те, но беше наясно, че искаше да убие онзи хлапак. Само така можеше да го накара да страда колкото беше страдал самият той.

В крайна сметка беше решено, че момче, което не може да произнася правилно дори думичката „мама“, защото никога не беше имало такава, не може да бъде обвинено в умишлено престъпление.

Сестра Мери Агнес Мария, какво хубаво име! Всички я наричаха сестра МАМ, а Шоу си преведе тази думичка като МАМА. А тя действително беше най-близо до представите му за майка, защото нямаше друга.

Не се беше нарекъл А Шоу, беше просто Шоу. Буквата А пред името си дължеше на сиропиталището. Тази буква беше изписана на стената над нара на момчето, което спеше срещу него. Не беше случайно там, нямаше нищо общо с първата буква на азбуката. Преди време е била част от цяла дума, но останалите букви — М, И, Н, се бяха изтрили. Бедната сестра Мери Агнес Мария така и не намери време, а може би и боя, за да възстанови надписа, който в завършения си вид гласеше АМИН.

Шоу не съжаляваше за това. Той гледаше буквата А и си представяше как тя приема образа на майка му. Хоризонталната чертичка между двете наклонени линии постепенно се превръщаше в усмивката на майка му, щастлива, че го вижда. Тя се беше върнала за него. Щяха да живеят заедно, тръгваха си веднага. Тази буква А беше негов приятел. Предлагаше куп приятни неща. Но после слънцето изгряваше и всичко изчезваше. Оттогава Шоу предпочиташе нощта. И до днес беше така. Неизменно.

Годините летяха бързо. Сменяха се и сиропиталищата, но в никое от тях нямаше сестра Мери Агнес Мария. После дойде ред на временните осиновявания и други обществени заведения за бездомни деца, които, технически погледнато, все още не бяха престъпници, но бяха на ръба и никой не искаше да се занимава с тях. Така протичаше ежедневието му, докато навърши осемнайсет и момчето Шоу се превърна в мъж.

Вече се беше научил да произнася правилно думичката „мама“, но нямаше към кого да се обърне с нея.

Затвори прозореца и седна на леглото. Беше установил контакт с мъжа на високоскоростния ферибот. Двамата напуснаха общия салон и излязоха на кърмата. Използвайки вятъра и грохота на корабния двигател, мъжът му беше предал всички подробности за първата част на операцията. На раздяла го бе погледнал така, сякаш искаше да каже: Истинско чудо ще бъде, ако оцелееш.

Застанал до прозореца на експресния влак за Лондон, Шоу гледаше бързо променящата се панорама — скалистите морски заливи отстъпваха място на подножието на Камбрийските планини. Не чуваше нито дума от безсмислените разговори на пътниците около себе си, дълбоко потънал в собствения си свят.

Изключението беше Ана. Единствено тя беше връзката му с живите хора.

По време на нощното пътуване до Шотландия в спалното му купе се появи още един посетител, този път жена. Беше млада, но изглеждаше състарена. Физически привлекателна, но без всякаква жизнена енергия. Беше просто оръдие. Хора като Франк бяха изтръгнали душата й, за да я заместят с това, което им беше нужно. Жената го запозна с втората част от операцията, говорейки със сух и монотонен глас. Той слушаше внимателно, стараейки се да запамети всеки детайл. Даваше си ясна сметка, че една погрешна стъпка щеше да бъде достатъчна, за да се превърне в труп. Просто и ясно.

Без доверие любовта е нищо.

Ана сигурно спеше, но той все пак набра номера й. Изненадващо жената на живота му вдигна още на второто позвъняване.

— Надявах се, че си ти — каза с бодър глас тя. — Как мина пътуването?

— Прочетох посвещението ти.

Ана замълча.

— Аз искам да ти се доверя — преглътна мъчително той. — И наистина ти вярвам. Казах ти с какво се занимавам. Имаш ли представа колко ми беше трудно?

— Имам. Но очевидно има и неща, които не можеш да ми кажеш.

— Има — призна с въздишка той.

— Значи и след като се оженим, ще изчезваш и ще се появяваш без никакви обяснения?

— Вече ти казах, че се оттеглям. Ще работя на бюро.

— Не обиждай интелигентността ми с приказки за изпаднал багаж. А хората, които работят на бюро, не посещават замъци, които дори не си правят труда да разгледат. Нито пък пътуват с ферибот между Ирландия и Шотландия. Срещи ли имаше?

Шоу сериозно се стресна от тези думи.

— Следила си ме?

— Разбира се. Аз планирам да се омъжа за теб. Мразя дори мисълта, че мога да те следя, а още повече да го направя!

Гласът й потрепна, превръщайки се в сподавено ридание.

Изведнъж му се прииска да я вземе в прегръдките си и да й каже, че всичко ще бъде наред. Но вече я беше лъгал достатъчно.

— Все още имаш време да се откажеш, Ана — глухо промълви той. — Каза „да“, но можеш да кажеш и „не“. Бих те разбрал.

— Не искам да разбираш! — извика тя. — Предпочитам да не ме разбереш! Аз не бих те разбрала, ако ме напуснеш!

— Обичам те. Затова ще направя всичко, за да се получи. Обещавам ти!

Стори му се, че чува ново ридание. Чувството за вина заплашваше да го задуши.

— Но няма да ми кажеш как точно ще го направиш, нали? — попита след кратка пауза Ана.

— Не мога — въздъхна той.

— Къде отиваш след Шотландия?

— В Хайделберг.

— Родителите ми живеят на един час път оттам. В малко селце на име Дурлах, близо до Карлсруе. Притежават единствената книжарница в селото. Иди да се запознаеш с тях. Казват се Волфганг и Наташа. Мили и добри хора. Отдавна искам да те представя, но ти все си зает.

Невинаги съм зает, помисли си Шоу. Просто ме е страх.

— Искаш да се запозная с тях, без да присъстваш? — попита на глас той.

— Да. Поискай ръката ми от татко. Ако се съгласи, ще се оженим. Разбира се, ако все още го желаеш.

Той остана смаян от молбата й.

— Ана, аз…

— Иди, ако мислиш, че си струва — прекъсна го тя. — Ще ги предупредя за посещението ти. Ако не отидеш, това също ще е отговор.

Връзката прекъсна. Шоу бавно остави телефона и сведе поглед към бележника, който беше запълнил с името й. Ана Фишер, Ана Фишер, Ана Фишер… Върхът на писалката беше оставил дълбоки следи върху тънката хартия. Скъса листа, излезе от хотела и тръгна покрай затворените магазини на Принсес Стрийт. Два часа по-късо все още бродеше из древната столица на Шотландия. Слънцето изгря. Полегатите му лъчи осветиха старите каменни мостове, в сянката на които сякаш се криеха всичките му кошмари. Днес те бяха необичайно много.

Разбира се, че ще посети родителите й в книжарницата на Дурлах. И ще поиска ръката на дъщеря им.

Да, ще го направи. Стига да е жив.

— Къде е мама? — прошепна в здрача той.

Обърна се и тръгна обратно към хотел „Балморал“. Трябваше да се подготви. Часовете, които предстояха, може би щяха да са последните от земния му път.