Дейвид Балдачи
Цялата истина (90)

89

Първите две къщи не дадоха резултат. Спряла на почетно разстояние, Кейти гледаше как Шоу влиза във всяка от тях, но излиза бързо, след броени минути. Но в третата нещата се промениха. Беше голяма къща с каменни основи в Маклийн. Шоу остана вътре доста дълго време.

Кейти нетърпеливо погледна часовника си. Десет минути, дори повече. Шоу май беше улучил джакпота. Тя слезе от колата и тръгна към къщата. Промъкна се вътре по същия начин като него — през задната врата. Тръгна по дълъг и тъмен коридор, сърцето блъскаше в гърлото й. В един момент се препъна в нещо и с мъка сподави писъка си.

Труп ли е?

Шоу?!

Наведе се и опипа пода около себе си. Беше се спънала в някакъв преобърнат стол. Очите й бавно свикнаха с тъмнината. Забеляза и други вещи, разхвърляни в коридора. Вдигна някаква снимка със счупена рамка. На нея се виждаше мъж с малко момче.

Остави я и предпазливо тръгна напред. На пода се търкаляше празна кутия. Шоу ли я беше захвърлил там? Нима търсеше нещо, за което тя не подозираше? Какво означават тези разхвърлени вещи, които свидетелстваха за неотдавнашна борба? Мисълта, че Шоу може би е ранен, я спря да не побегне.

Вратата беше в дъното. Затаила дъх, Кейти се приближи към нея и безшумно натисна бравата. Стаята се оказа спалня. Огромна спалня, вероятно принадлежаща на собственика на къщата.

Зърна тялото, проснато върху завивките, и хлъцна от изненада. То се очертаваше достатъчно ясно на лунната светлина, която нахлуваше през прозореца. Мъжът сякаш още крещеше, но беше очевидно, че никога вече няма да крещи. Кейти не за пръв път виждаше трупове и веднага разбра, че този човек е мъртъв.

Обърна се да бяга.

И се блъсна в човешка стена.

Дланта на Шоу светкавично покри устата й.

Тя боязливо вдигна глава, тялото й трепереше от ужас.

Той свали ръката си от лицето й и посочи леглото.

— Мъртъв е.

Кейти бавно кимна.

Лицето на Шоу се наля с кръв.

— Ако искаш провери дали тялото е изстинало.

— Не искам.

Той я побутна към леглото.

— Вярвам ти — погледна го тя.

— Не, не ми вярваш. Затова иди да провериш.

Тя колебливо пристъпи към леглото, следвана от Шоу.

— Напълно вкочанен — каза той. — Става дванайсет до двайсет и четири часа след настъпването на смъртта. А аз съм тук само от петнайсет минути.

Кейти бавно се освободи от ужаса и докосна ръката на мъртвеца. Стори го само от любопитство. Ръката беше твърда като камък, а кожата студена като лед.

— Кой го е убил?

Той посочи възглавницата, върху която личаха тъмни петна.

— Огнестрелна рана в тила.

Кейти се отдръпна от леглото, а Шоу включи фенерчето си. В стаята цареше безпорядък. Чекмеджетата на скрина бяха извадени, съдържанието им се търкаляше по пода.

— Борба? — прошепна тя. — Или претърсване?

— Погледни — каза Шоу и посочи стаята гардероб.

Тръгнаха натам. На далечната стена висеше картина с изкривена рамка, зад която се виждаха изкъртени тухли.

— Там е имало сейф, отнесен от нападателите.

— Значи става въпрос за обикновен обир с нещастен край? — вдигна вежди тя. — Мъртвецът е напълно облечен. Може би се е прибрал у дома и е налетял на крадците, които са го ликвидирали.

— Наистина ли вярваш в това? — втренчено я погледна той.

— Не.

— Правилно. Всичко е постановка. Както и всичко останало в тази ситуация.

— Но това е правилната къща, нали?

Той кимна.

— Преди да вляза, проверих гаража. Стикерът си е на мястото. Също и малката драскотина отзад, която личеше и на кадрите. Колата е същата.

— А убитият?

Шоу вдигна рамката от нощното шкафче и насочи фенерчето в снимката.

— Ричард Пендър, собственик на къщата — съобщи той.

— Да се махаме оттук!

— Не. Трябва да довърша претърсването.

— А ако ни спипат?

— Ти можеш да си вървиш.

— По дяволите, Шоу! — избухна тя. — Защо винаги усложняваш нещата?

— Не съм те карал да ме следиш.

— Откъде знаеш, че съм те следила?

— Достатъчен е фактът, че в момента си тук, пред мен.

— Бих могла и сама да дойда. Аз също умея да запаметявам адреси.

— Видях те във фоайето, където ме чакаше да изляза. А ако беше запомнила адреса, щеше да знаеш, че е къщата на Пендър. И накрая, но не на последно място, поне десетина пъти засякох колата ти зад гърба си…

— Хей, я почакай! Защо не ме спря, след като си знаел, че те следя? Защо не се опита да ми се изплъзнеш?

Шоу понечи да каже нещо, после отмести очи и прошепна:

— Аз не съм убиец.

— Радвам се да го чуя.

Настъпи кратка пауза, после той тръсна глава.

— Ще ми помогнеш ли при огледа, или ще тръгваш?

— Ще ти помогна. Но нека го направим бързо.

Половин час по-късно все още не бяха открили нищо, което можеше да им бъде от полза. Ричард Пендър беше собственик на фирма, която се наричаше „Пендър и сътрудници“. Шоу никога не беше чувал за нея. Записа си адреса, който откриха на някакъв плик в шкафчето.

— Името ми е познато — прошепна Кейти, заковала поглед в плика. Изчака няколко секунди и поклати глава. — Но не знам откъде.

Напуснаха къщата през задната врата.

Или по-скоро се опитаха да я напуснат, но не успяха.