Дейвид Балдачи
Цялата истина (6)

5

Жената зад витрината беше млада и красива, с гарвановочерна коса, свободно падаща върху голите рамене. Облеклото й се изчерпваше с бели бикини, сандали с високи токчета и евтино колие между едрите гърди с миниатюрни слънчогледи върху зърната. Интересен избор, помисли си Шоу.

Успял да улови погледа й, той започна да си пробива път сред зяпачите. Тя го посрещна на вратата. Въпреки високите токчета се оказа доста по-ниска от него. Изложени на витрина, някои стоки винаги изглеждат по-големи. И по-хубави. Едва след като ги отнесете у дома, виждате истинската им стойност.

Тя затвори вратата и дръпна червените пердета. Това беше единственият знак, че стаята и дамата в нея са заети.

Помещението беше тясно. Обзавеждането му се изчерпваше с умивалник, тоалетна и, разбира се, легло. В близост до умивалника имаше копче, което проститутките използваха само в извънредни случаи. Тогава се появяваше полицията, която бързо извеждаше клиента, прекалил с изискванията си да бъде задоволен. Този район беше един от най-силно охраняваните в града. Полицията вземаше всички мерки за улесняване на паричните потоци, върху които се плащаха данъци. Шоу хвърли кос поглед към втората врата в дъното, после отмести очи. Оттам съвсем ясно се чуваше доволното пъшкане на клиента в съседната стая. Бардаците се строяха по най-евтиния начин, разделени само от тънък гипсокартон, а понякога и от обикновена завеса. Независимо от мизерните условия бизнесът явно процъфтяваше.

— Изглеждаш много добре — каза на холандски майката. Очите й пробягаха по фигурата му. — И си голям…

Навсякъде ли си толкова голям? Защото под кръста аз не съм много голяма… — Очите й предизвикателно опипаха чатала му.

— Spreekt и Engels? — попита Шоу.

— Да, аз говоря английски — кимна тя. — Цената е трийсет евро за двайсет минути. Но за седемдесет и пет ще ти отпусна цял час, по специална тарифа. — Подаде му лист хартия с условията на холандски, преведени на десет различни езика, сред които английски, френски, японски, китайски и арабски. Списъкът беше озаглавен: Нещата, които правя и които не правя.

— Приятелят ти тук ли е? — попита Шоу и й върна листа. — Отдавна искам да се видя с него.

Тя го погледна с други очи и бавно кимна:

— Да, тук е.

Обърна се и тръгна към вратата в дъното. Голото й дупе леко се разтресе, въпреки че на пръв поглед изглеждаше твърдо и стегнато. Това вероятно се дължеше на желанието й да демонстрира походка на манекенка или пък на нестабилните високи токчета.

Тя отвори вратата и му направи знак да влезе. Възрастният мъж седеше зад масичка, върху която имаше парче сирене, риба, хляб и бутилка вино.

Лицето му беше прорязано от ситни бръчици, проскубаната му брада беше чисто бяла, имаше меко и закръглено коремче. Очите му надничаха изпод рунтави вежди, а разрешената му бяла коса се нуждаеше от подстригване.

— Гладен ли си, жаден ли си? — попита старецът, заковал очи в неговите.

Шоу предпочете да остане прав въпреки свободния стол до масичката. Направи този избор заради пистолета, насочен в гърдите му. А също така и заради условията на срещата, с които беше предварително запознат — ако искаш да живееш, не трябва да сядаш, не трябва да ядеш и да пиеш.

Очите му успяха да огледат стаичката. Единственият изход бе вратата, през която току-що беше влязъл. Избра позицията си така, че да я държи под око, без да изпуска и стареца зад масичката. И най-вече пистолета в ръцете му.

— Благодаря, но вече хапнах в „Зеления фенер“ — поклати глава той. Това беше името на евтино ресторантче с традиционна холандска кухня, предлагана от триста години насам.

Изслушал мълчаливо паролата, старецът се изправи, извади лист хартия от джоба си и му го подаде.

Шоу прочете адреса и съпътстващата го информация, после накъса хартията на ситни парченца и я пусна в тоалетната до стената. Старецът го изчака да пусне водата, а после нахлупи избеляла шапка, облече парцаливото си палто и излезе.

Шоу остана още известно време. Обикновено сексуалните контакти продължаваха малко повече от две минути, дори и за младежите, които идваха тук за пръв път. Освен това човек никога не знае колко души го наблюдават. Шоу обаче беше убеден, че са неколцина.

Върна се в първата стаичка. Жената се беше изтегнала като котка на удобното легло. Пердетата все още бяха спуснати — индикация, че машинката за таксуване продължава да работи.

— Може би все пак ще ме изчукаш — промърмори с лека досада тя и започна да смъква бикините си. — Платил си за цял час. За още трийсет евро съм готова да забравя ограниченията в ценоразписа.

— Не, благодаря — отвърна на холандски с усмивка Шоу. Той добре знаеше, че когато отказваш секс на жена, трябва да го направиш на родния й език.

— Защо? — обидено го погледна тя. — Какъв е проблемът?

— Защото съм женен — простичко отвърна той.

— Такива са почти всички мъже, които идват при мен.

— Сигурен съм, че е така.

— Къде ти е халката? — подозрително попита жената…

— Не я нося, когато съм на работа.

— Сигурен ли си, че не искаш? — озадачено попита тя. Изражението на лицето й действително беше объркано.

Той скри усмивката си. Явно момичето беше все още ново в занаята и имаше високо мнение за способностите си. По-старите проститутки с удоволствие приемаха таксата за неконсумирани услуги.

— Абсолютно — отвърна на глас той.

— Жалко — въздъхва момичето и си обу бикините.

— Наистина е жалко — кимна Шоу, но съжалението му беше престорено. Ако нещата се развиваха според плана, само след два дни той щеше да бъде в Дъблин с единствената жена, която обичаше истински. За реализацията на тази цел обаче трябваше да се махне оттук, и то незабавно.

Той добре знаеше, че всичко се върти около едно голямо ако. В неговата професия утре означаваше просто още един ден, в който можеше да умре.