Дейвид Балдачи
Цялата истина (35)

34

Ана се събуди и почти изпищя от ужас. Над нея се беше надвесила някаква тъмна фигура. Тя се надигна и инстинктивно придърпа завивките към брадичката си.

— Какво търсиш тук?

— Мисля, че знаеш какво — тихо промълви Шоу и се отпусна на ръба на леглото.

— Как влезе?

В ръката му се появи ключ.

— Ти ми го даде, забрави ли?

— Не съм — уморено отвърна тя.

— Ходих при родителите ти, но ти сигурно знаеш.

— А ти знаеш ли, че след теб са имали и друг посетител? Аз също.

— Какво ти каза?

— Искаш ли да отгатнеш? Сигурна съм, че няма да ти е много трудно. Но аз трябва да знам дали това е истина!

— Съжалявам, Ана. Не исках да се получи така.

— Би трябвало да знаеш, че лъжата винаги наранява.

— Имаш право да си разстроена. Както и да ме мразиш. Но съм тук, за да ти кажа истината.

— И аз просто трябва да повярвам, че именно това е истината?

Очите на Шоу бегло обиколиха спалнята, в която беше изживял много щастливи мигове. Познаваше всеки сантиметър от апартамента на Ана — далеч по-добре от местата, които би могъл да нарече свой дом.

— Мога да опитам, нищо повече — въздъхна той.

— Искам да се облека. Иди в другата стая, ако обичаш.

— Доколкото си спомням, стотици пъти съм те виждал гола.

— Но не и тази вечер — отсече тя. — Хайде, върви!

Той се подчини. Няколко минути по-късно Ана влезе, облечена в дълъг халат. Краката й бяха боси. Седнаха на масичката до прозореца — същата, на която беше поканила Франк.

— Хайде, започвай! — напрегнато рече тя.

— Франк Уелс е мой пряк началник в организацията, за която ти споменах.

— Тази, в която работиш на бюро! — изгледа го тя. — Между другото, как става така, че върху бюрото ти постоянно попадат най-интересните задачи?

— Изпълнявам изключително опасни задачи — отвърна Шоу, забил очи в пода. — Почти никога не съм сигурен, че ще се измъкна жив. Това е истината.

Ана изпусна отчаяна въздишка, но побърза да се овладее.

— Вършиш го просто от добро сърце, така ли?

— Преди седем години прострелях Франк в главата. В Истанбул. Насочи пистолета си към мен, помислих си, че ще ме застреля. Откарах го в болница в мига, в който установих самоличността му. Вероятно е пропуснал тази подробност, но ако не го бях направил, той със сигурност щеше да умре.

— Каза, че искал да те арестува за някакво престъпление.

— Което е неговата версия, но тя не отговаря на истината.

Ана се облегна назад и придърпа полите на пеньоара си.

— А каква е твоята версия? С какво се занимаваше, когато го простреля?

— Не мога да ти кажа. Не съм това, за което ме мисли Франк, но няма как да го докажа.

— Значи аз трябва да повярвам на думите ти, и толкоз! — смаяно възкликна тя. — Въпреки че досегашното ти поведение не внушава никакво доверие.

Шоу се замисли.

— Е, добре — въздъхна след кратка пауза той. — Но трябва да си остане между нас. Казвам го сериозно, Ана! — Тя кимна, чертите й се изопнаха. — Бях в Истанбул за да разбера кой се опитва да ме натопи за контактите ми с един изключително опасен наркокартел, действащ на територията на Таджикистан. По онова време още работех на свободна практика. Приемах поръчки от американци, французи и израелци, но нито една от задачите ми нямаше престъпен характер.

— Кой се опитваше да те натопи? — попита с далеч по-примирителен тон Ана.

— Подозирах доста хора. Работата ми беше такава, че нанесе щети на куп бандити и престъпници. Предполагам, че организацията на Франк е била внедрена в тези среди. Нейните агенти са били сигурни, че съм преминал на страната на лошите, и са препоръчали да бъда неутрализиран. А аз подозирах, че именно Франк ме е натопил. Заложил ми бе капан и бе пристигнал в Турция, за да довърши нещата. Просто стрелях пръв, преди той да ме застреля.

— Но защо си се съгласил да работиш за него, след като не си направил нищо лошо?

— Ще ти кажа. Ако нещата бяха стигнали до съд, аз със сигурност щях да лежа в затвора до края на дните си. Не разполагах с никакви доказателства, които да ме оневинят, докато неговата схема беше много убедителна. Работата за Франк не беше лесна, но все пак бе по-добрата алтернатива. Според мен той и неговите хора подозираха, че съм бил прецакан, но вместо да докажат невинността ми, те предпочетоха да ме шантажират, за да работя за тях.

— Но защо в Шотландия са стреляли срещу теб?

— Кой ти каза? — остро попита той.

— Може би Франк.

— Не ме лъжи, Ана!

— Приятно ми е да го чуя от твоята уста!

— На практика никога не съм те лъгал — въздъхна той. — Просто не ти казвах всичко.

— Разлика, която граничи с абсурда! — възбудено извика тя.

Шоу почервеня от гняв, но само след минута чертите му се смекчиха.

— Всъщност ти си права. Но както и да е. Разбрахме се, че ще работя за тях в продължение на пет години, след което, ако оцелея, ще бъде свободен. Е, стана така, че годините наближават шест.

— Но защо работиш допълнително за тези ужасни хора? Не виждам смисъла.

— Защото исках да съм сигурен, че ще ме пуснат. Трябваше да съм сигурен! По една изключително важна причина.

— Кога реши за тази допълнителна година?

— Преди три години, в Берлин. Точно в полунощ.

Очите им се срещнаха, в гърлото на Ана се появи буца. Полунощ беше часът на първата им среща. Знаех го с точност, защото някакъв уличен часовник започна да бие в мига, в който той я спаси от хулиганското нападение.

— Но той ми каза, че не си свободен — с мъка промълви тя. — Че продължаваш да работиш за него, защото хората с тази професия никога не могат да се оттеглят.

— Току-що имах възможност да се уверя в това.

Думите му прозвучаха толкова отчаяно, че Ана стисна ръката му между дланите си.

— Не можеш ли просто да се махнеш? — попита с насълзени очи тя. — Да избягаш някъде?

— Бих могъл. Тогава със сигурност ще бъда убит или ще попадна в затвора в рамките на следващите двайсет и четири часа.

— Но тези хора са представители на закона! Как е възможно да постъпват така?

— Те са закон в закона. Убиват свободно, когато целта им го оправдава. Светът е опасно място, правилата на играта са променени.

— Много успокоително!

— Искаш ли да си в безопасност?

— На всяка цена? Не!

— Значи си малцинство.

— Какво ще стане с нас?

— Аз те помолих да станеш моя жена и ти прие. Пожела да поискам ръката ти от баща ти и аз го направих. Но не бях напълно откровен с теб. Оказа се, че не мога да се отърва от Франк. При това положение не очаквам да се омъжиш за мен. Не би било честно. Не е правилно. Обичам те твърде много, за да ти го причиня. А сега ми предстои да направя най-трудното.

— Какво е то? — попита с дрезгав шепот Ана.

— Да изчезна от живота ти.

След тези думи Шоу започна да се надига.

— Чакай! — извика тя, избърса сълзите с ръкава на пеньоара си и добави: — Още ли искаш да се ожениш за мен?

— Този въпрос вече е невалиден, Ана. Не искам да се питаш дали ще се върна жив при всяко мое заминаване.

— Ами жените на войниците и полицаите? Нима не си задават този въпрос всеки ден?

— Лесно е да се каже, Ана. Но…

Тя седна в скута му, хвана голямата му силна ръка и я положи върху годежния си пръстен.

— Трябва да си зададеш един въпрос, Шоу. Само един. Все още ли ме обичаш? Ако отговорът е „не“, нямаш проблем.

Той опря глава в нейната и тихо прошепна:

— Значи имам огромен проблем.