Дейвид Балдачи
Цялата истина (83)

82

Отлетяха за Америка на борда на частен самолет, осигурен от Франк. Той се оказа достатъчно икономичен, за да прекоси океана и да кацне във Вашингтон без презареждане. Продължителността на полета беше малко повече от седем часа.

С тях пътува и Ед Ройс от МИ5. Шоу и Кейти си избраха места в задната част на салона, а Франк и Ройс седнаха отпред, за да обсъдят подробностите на предстоящата операция.

Кейти придърпа одеялото, отпи глътка вода и погледна към Шоу. Полетът над Атлантическия океан протичаше гладко.

— Няма нищо общо с онова клатушкане през Ирландско море, а? — отбеляза тя.

Шоу кимна, но очите му останаха заковани в облегалката пред него.

— Наистина ли вярваш, че ще открием кой стои зад всичко това?

— Ако имаме късмет — погледна я той. — Но едно е да го открием, а съвсем друго да направим нещо по въпроса.

— Имаш предвид доказателства, които ще издържат в съда?

Шоу не каза какво има предвид, а просто й обърна гръб.

— Добре ли си? — докосна го по рамото тя. Направи го внимателно, тъй като това беше ранената му ръка.

— Добре съм — неубедително отвърна той.

— Когато всичко свърши, мисля да посетя родителите си — тихо рече тя.

— Къде са?

— Във Върмонт. Поне бяха там, когато ги чух за последен път. Те обичат да пътуват. Мисля, че оттам идва и моята страст към скитничеството.

— С какво се занимават?

— Баща ми е професор по английска литература и води курс по творческо писане. По тази причина второто ми име е Уортън. Едит Уортън е сред най-любимите му писатели. Първото ми име е Катрин, но всички ми викат Кейти. Татко е израснал в окръг Колумбия, но е завършил колеж в Станфорд. Там срещнал мама. Защитил докторска дисертация и започнал да преподава в Харвард. Мама също преподавала там, но после дошли децата.

— Колко?

— Четири. Аз съм най-малката. Родена съм на Харвард Скуеър, в буквалния смисъл на думата. След три раждания мама вероятно е решила, че може да тръгне за болницата в последния момент. Водите й изтекли, докато татко я побутвал към колата. Наложило се да ме роди в една празна класна стая. А ти?

— Какво аз?

— Току-що споделих част от потресаващото си минало. Сега е твой ред.

— Не, благодаря.

— Стига, Шоу! Бъди спокоен, няма да правя материал за теб. Просто ми разкажи нещо за себе си.

— Добре — неочаквано се съгласи той. — Не помня майка си, защото ме е изоставила още преди да навърша две години. Поне така са ми разказвали. Баща си изобщо не познавам. На шест са ме изритали от сиропиталището. Следващите дванайсет съм живял сред хора, които нямам причини да си спомням. Доколкото ми е известно, нямам братя и сестри. Сега вече знаеш всичко за мен.

Шоу млъкна и отново й обърна гръб.

— Съжалявам — разстроено промълви Кейти.

— Няма за какво.

— Животът ти никак не е бил лесен.

— Това е най-доброто, което би могло да ми се случи.

— Как можеш да говориш така?

— Мога, защото от най-ранна възраст разбрах, че трябва да разчитам само на себе си — твърдо отсече той.

Кейти се загърна с одеялото, а той отново насочи вниманието си към облегалката.

— Какво мислиш да правиш, след като всичко свърши? — попита след известно време тя.

— Зависи как ще свърши.

— Искам да кажа, ако все още дишаме…

— Не съм мислил чак толкова напред.

Тя погледна към предната част на салона, където Франк и Ройс се бяха привели над малката, обсипана с документи масичка.

— Надявам се, че няма да останеш с Франк. Трябва да се откъснеш от него, преди да е станало късно.

— Май не разбираш, а? — погледна я той. — За мен вече е прекалено късно, Кейти.

— Но…

Той свали облегалката на креслото си и затвори очи.

Кейти го гледа известно време, после извърна глава към прозорчето. Небето беше мастилено черно. Океанът беше някъде долу, на десет километра под тях. Беше летяла хиляди пъти, но по неизвестни причини на борда винаги й ставаше студено.

Сега обаче във вените й сякаш наистина имаше лед.