Дейвид Балдачи
Цялата истина (96)

95

Франк и Ройс се втурнаха в стаята на Кейти, зорко охранявана от двама агенти ветерани на ФБР.

— Току-що получихме още една бомбена заплаха! — задъхано съобщи Франк. — Вероятно са открили това място. Хайде, тръгвай! Долу ни чака кола!

Спуснаха се по стълбите и Ройс натика Кейти в паркирания пред входа джип.

— Трети път подред, мътните да ги вземат! — подвикна към Франк той. — Не е ли по-добре да я изведем от страната?

— Мисля по въпроса.

— Къде да я откарам този път?

— Локация номер четири. След двайсет минути ще се срещнем там.

Ройс с въздишка поклати глава и седна до Кейти.

— Пак сме на път — промърмори той. — Съжалявам, Кейти.

Шофьорът натисна газта, а едрият мъжага до него се обърна да я погледне. В ръката му имаше голям пистолет.

— Радвам се, че ще ни правите компания, мис Джеймс ухили се Сизър.

Кейти стреснато го погледна, после нещо я убоде в ръката и тя механично сведе очи към спринцовката, която стърчеше от нея. Последното нещо, което видя, беше Ройс, който натискаше буталото. Тялото й бавно се свлече на седалката.

Ройс извади иглата и кимна.

— Бръмбари? — попита Сизър.

Агентът на МИ5 ловко претърси Кейти за проследяващи устройства и поклати глава.

Сизър му подаде миниатюрен трион, задействан от батерии, с чиято помощ Ройс разряза гипса около ръката на Кейти. Ройс внимателно я огледа и отново поклати глава.

Колата намали ход и спря. Агентът хвърли гипса в контейнера за смет и се качи обратно.

— Ще си направят една хубава разходка в случай, че в гипса е имало нещо — промърмори той. — А сега стъпвай на газта!

Шофьорът се подчини. Голямата кола се понесе напред, зави зад ъгъла и изчезна.

Осем часа по-късно частният самолет се приземи на отдалечено летище в Италия. До него спря пикап. Неколцина мъже свалиха сандъка от багажното, натовариха го в каросерията и скочиха в кабината на пикапа. Час по-късно стигнаха до брега. Водите на Средиземно море блестяха под лъчите на залязващото слънце. Сандъкът беше прехвърлен на катера, след което Сизър и Ройс потеглиха към „Шайло“ заедно с хората си.

Екипажът беше освободен за вечерта. На борда беше останал единствено капитанът, изолиран на мостика. Беше му обяснено, че се очакват специални гости, и това му беше напълно достатъчно.

Николас Крийл седеше в библиотеката, заобиколен от първите издания на стари книги. За разлика от повечето колекционери, той не само ги събираше, но и ги четеше. Вратата се отвори и мъжете внесоха сандъка. Но той не се усмихна. Имаше чувството, че никога вече няма да се усмихва.

— Добра работа — обърна се той към Ройс. — Никога не съм се съмнявал, че вашето сътрудничество ще ми се отплати.

— За мен беше удоволствие, мистър Крийл. МИ5 така и не оцени моя потенциал, нито пък ми плащаше както трябва.

Крийл кимна и отправи поглед към Сизър.

— Защо не поканим блестящата мис Джеймс да се присъедини към нас?

Едрият мъж отвори капака и измъкна Кейти навън. Тя току-що беше започнала да идва в съзнание. Положиха я на масата и зачакаха. Няколко секунди по-късно тя се надигна и бавно се огледа.

— Добре дошла, Кейти — любезно поздрави Крийл. — Нали мога да ви наричам Кейти? Никога не сме се срещали, но аз имам чувството, че сме стари познати.

Кейти слезе от масата и се тръшна на близкия стол. Разтърка слепоочията си, докосна ръката си и се намръщи.

— Къде ми е гипсът, по дяволите?

— Решихме, че е най-добре да го свалим — отговори Ройс. — В подобни неща понякога могат да се скрият миниатюрни джипиес устройства.

— Прекрасно знаеш, че беше най-обикновен гипс, идиот такъв! — изсъска тя и внимателно огледа все още пресния белег върху кожата си.

— Щом казваш.

Кейти насочи вниманието си към Крийл.

— Аз обаче ви познавам. Вие сте Николас Крийл. Всеки професионален журналист знае кой сте.

— Поласкан съм. Ще си позволя да отбележа, че изобщо не изглеждате изненадана.

— Когато човек се замисли върху някои неща, списъкът със заподозрените бързо се стеснява. — Очите й за миг се спряха върху лицето на Ройс. — Но за предателството на този не се досетих.

— Разбира се — най-после се усмихна Крийл. — Но човек винаги трябва да има в резерв по някой предпазен клапан. И вътрешен източник. Присъстващият тук мистър Ройс споделя напълно моите възгледи за устройството на света. Възгледи, които вие най-брутално унищожихте. Честно казано, не съм в състояние да изчисля колко струват на света щетите, които му нанесохте.

— Какви щети? Нима предотвратяването на войната между Русия и Китай може да се нарече щета?!

— Война никога нямаше да има, идиотка такава! — изрева извън себе си Крийл. — Студената война беше най-безопасният период в историята на човечеството! Моят план щеше да освободи света! — Уловил смаяния поглед на Кейти, той с достойнство добави: — Да, аз бях освободител! Но благодарение на теб ние завинаги ще бъдем управлявани от диваци, които не ценят човешкия живот. Диваци, които нарушават равновесието и не дават шанс на дипломацията. Светът никога не е бил по-близо до тотално самоунищожение, и то благодарение на теб, Кейти Джеймс! — Произнесе името й с такава погнуса, сякаш никога през живота си не беше изричал по-отвратителни думи.

— Разбирам гнева ви — хладно кимна Кейти. — Но според мен истинската причина за него е загубата на купищата долари, които държавите по света бяха готови да похарчат за въоръжение.

— Мога да те уверя, че имам достатъчно пари. Но Тиъдър Рузвелт беше безкрайно прав: „Говори тихо, но носи голяма тояга.“ Най-великите президенти на Америка прекрасно знаеха, че военната мощ лежи в основата на всичко. На всичко!

— Войната е нещо страхотно, а?

— Нямаш право да се оплакваш, защото си изградила цялата си кариера върху нея! Славата винаги е за победителя!

— Не съм градила кариерата си по собствен избор. А моите репортажи винаги са показвали ужасите на войната. Никога не съм виждала нищо велико в нея.

— Значи не си търсила както трябва. Политическата история се гради именно върху военните конфликти.

— Спомням си една мисъл на прочут генерал — поклати глава Кейти. — Добре, че войната е толкова ужасна, иначе хората със сигурност щяха да я обикнат.

— Главнокомандващият войските на Конфедерацията генерал Робърт Лий — кимна Крийл. — Изрекъл го е в навечерието на битката при Фредериксбърг. Но историята доказа, че той е на страната на губещите. Аз се занимавам единствено с победителите.

— Служили ли сте някога в армията, мистър Крийл? — Стреляли ли са по вас, вие отвръщали ли сте на огъня? — Крийл не отговори. — Е, по мен са стреляли. Мога да ви уверя, че сред същинските участници в битката няма победители и победени. Има само оцелели.

Приведе се напред и попита:

— Мога ли да ви кажа нещо лично?

— Всеки осъден има право на последна дума.

— Върви на майната си!

— Страхотно, мис Джеймс! Виждам, че наистина умееш да боравиш с думите.

Вратата се отвори и на прага се появи един от хората му.

— Имате посетителка, мистър Крийл — съобщи той, пристъпи напред и зашепна на ухото на господаря си.

Крийл го изслуша и рязко вдигна глава.

— Веднага я разкарайте от яхтата! — заповяда той.

— Тя спомена за някакви компютърни файлове, на които попаднала в офиса ви, сър — добави с разтревожен глас човекът.

Очите на Крийл леко се разшириха.

— Ясно. Добре. Идвам веднага.

Съпругата на Крийл го чакаше в коридора. Беше облечена с къса пола, на краката си имаше чехли с високи токчета. Двама от хората му стояха от двете й страни.

— Каква приятна изненада, скъпа! — възкликна Крийл.

Тя му отговори с оглушителна плесница. Мъжете до нея бързо извиха ръцете й.

— Нима си въобразяваш, че можеш да ме изхвърлиш край пътя като някакъв ненужен боклук? — изкрещя извън себе си тя. — След всичко, което направих за теб? И на теб? Отвратителен мръсник! Аз съм мисис Николас Крийл и ще си остана такава!

— Разбирам, че си разстроена — промърмори той. — Но и най-хубавите неща имат край. Мисля, че компенсацията ти след развода ще бъде достатъчно щедра.

— Не можеш да се разведеш с мен, защото знам много неща! — обяви тържествуващо тя, после, без да обръща внимание на стоманения му поглед, забързано добави: — Ти несъмнено ме мислиш за тъпачка, но ако си спомняш, веднъж ти споменах, че много харесвам офиса ти. Е, причината не е тази, за която си мислиш. Отдавна съм се убедила, че не е зле човек да има резервни амуниции, особено когато живее сред хора с мания за величие. Ето защо обърнах внимание на компютъра ти. Знаеш ли какво ще ти кажа, Ник? Би трябвало да смениш паролата си за достъп след развода с последната ти жена. Може би си забравил да го направиш, а може би просто не си обърнал внимание. Но благодарение на нейното име аз влязох в компютъра и там открих много интересни неща. Ти си доста лошо момче, Ник.

— Това наистина променя нещата — любезно се усмихна Крийл. — Ела, ще отидем на друго място, където можем да си поговорим на спокойствие. — Обърна се към хората си и заповяда: — Отпратете катера. Тя няма да се нуждае от него, защото остава на борда.

Мис Секси се освободи от хватката на горилите и последва съпруга си.

Вратата на библиотеката се захлопна зад тях. Тя бавно се огледа, после очите й се спряха на Кейти.

— Познавам ви — промълви тя. — Вие сте Кейти Джеймс.

Крийл я гледаше с престорена тъга.

— Страхувам се, че си избрала крайно неподходящо време за посещението си, скъпа. А между другото, ти наистина си тъпачка, след като се появяваш на яхтата сама и споделяш всичко, което знаеш.

Обърна се към Ройс и леко кимна. Агентът извади пистолета си и натисна спусъка. Куршумът прониза главата на мис Секси, тялото й се блъсна в масата и рухна на пода.

Телефонът иззвъня. Капитанът съобщаваше за приближаването на скутер.

— Какъв скутер?

— Приличат ми на италиански полицаи, сър. Използват един от катерите, които охраняват периметъра на „Шайло“.

Крийл рязко се извъртя към Сизър.

— Дрогирай Джеймс! — заповяда той. — В машинното има чували за трупове. Сложи я в някой от тях и я прехвърли в подводницата! — Насочи пръст към тялото на съпругата си. — Тази също! Действай!

Ройс сграбчи отчаяно съпротивляващата се Кейти, а Сизър заби спринцовката в ръката й. Тялото й бързо омекна.

Хората му изнесоха Кейти и убитата жена, а Крийл оправи сакото си и спокойно тръгна към палубата да посрещне гостите.