Дейвид Балдачи
Цялата истина (30)

29

Шоу стоеше пред най-голямата бъчва за вино в света, която се намираше в Хайделбергския замък. Беше пристигнал предишната вечер с полет от Единбург до Франкфурт, а на сутринта измина с кола разстоянието до Хайделберг. Задачата му този път беше сравнително лесна: да предаде пакет документи нагоре по веригата.

След това възнамеряваше да посети книжарницата на родителите на Ана в малкото градче Дурлах. Но дали изобщо да ходи там? Франк даде да се разбере, че робството му няма да свърши скоро. Това най-вероятно щеше да стане само когато свърши животът му. Тогава какъв смисъл имаше да ходи в Дурлах? Докато работи за Франк, просто нямаше как да се ожени за Ана. Изобщо не би трябвало да й прави предложение. Но вече го беше направил. Сега трябваше просто да изчезне от живота й, отстъпвайки мястото си на човек, който би могъл да й даде онова, от което се нуждаеше.

Една безспорно благородна и лишена от егоизъм постъпка, но Шоу не се чувстваше нито благороден, нито алтруист. Не искаше да загуби Ана. Не можеше да я загуби. По тази причина щеше да тръгне към Дурлах, надявайки се по пътя да се случи някакво чудо, което да го освободи от кошмара.

Предаването на документите се случи половин час по-късно. Получателят се оказа младеж, облечен като американски студент — с бейзболна шапка, торбести джинси и маратонки „Найки“, обути на бос крак. После Шоу продължи да играе ролята на турист, щракайки с фотоапарата си най-стария немски замък и стените му с дебелина седем метра. Когато дойде време да си тръгне, той почти хукна надолу по хълма, в подножието на който чакаше взетата под наем кола.

На път за Дурлах той прекоси покрайнините на Карлсруе. Книжарницата наистина се оказа на лесно място — на единствената главна улица на градчето.

Наташа Фишер го посрещна на вратата. Приликата с дъщеря й беше очевидна, най-вече по отношение на ръста и хубостта. Но докато Ана беше открита и приказлива, майка й се държеше резервирано. Дори не го погледна в очите, докато той се представяше.

Книжарницата беше малка, но пълна с прецизно изработени полици от чам и тъмен орех. На една от стените беше опряна подвижна стълба, с помощта на която се стигаше до полиците със стари издания. Край срещуположната стена беше разположено голямо, отрупано с книги писалище, зад което седеше мъж, по-едър дори от Шоу. Волфганг Фишер се изправи и му протегна ръка. Ана ги беше предупредила за посещението му. Наташа обърна табелката на вратата и превъртя ключа, след което последва двамата мъже към вратата, през която се преминаваше в жилищната част на къщата.

Тук също беше уютно. Хубави мебели, многобройни снимки на Ана по стените — от дете до зряла жена. Наташа сложи вода за чай, а Волфганг отвори вратичката на бюфета и извади бутилка джин.

— Подобно събитие заслужава нещо по-силно от чай, нали? — подхвърли на английски той.

Акцентът му беше толкова силен, че в първия момент Шоу не разбра думите. Домакинът напълни чашките, седна на канапето и вдигна глава към Шоу, който, очевидно нервен, остана прав до камината.

— Ана много ни е разказвала за вас — услужливо започна той.

Наташа се появи с поднос, върху който имаше сервиз за чай и бисквити. Забелязала чашката в ръката на съпруга си, тя неодобрително поклати глава.

— Още няма четири следобед!

— Нашият гост тъкмо се канеше да каже нещо — ухили се Волфганг.

Наташа седна, напълни чашите и хвърли неспокоен поглед към Шоу.

А той усети, че ризата под мишниците му започва да овлажнява. Рядко се потеше от нерви, дори когато стреляха по него. Чувстваше се като ученик на първа среща. Устата му пресъхна, коленете му се подгънаха.

— Дойдох да ви помоля за нещо — овладя се най-сетне той и седна срещу двойката на канапето.

Колкото по-бързо го кажа, толкова по-добре, реши той, погледна Волфганг право в очите и попита:

— Имате ли нещо против да се оженя за дъщеря ви?

Устните на бащата се разтеглиха в усмивка и той очаквателно погледна съпругата си. Наташа опря салфетката до очите си.

После Волфганг скочи, дръпна госта и го стисна в мечешката си прегръдка. Ребрата на Шоу изпукаха.

— Това отговаря ли на въпроса ти? — жизнерадостно ревна домакинът.

Наташа сковано се надигна, стисна ръката на Шоу и го целуна по бузата.

— Благодарение на теб Ана е щастлива — тихо промълви тя. — Никога не е говорила за друг човек така, както говори за теб. Никога! Права ли съм, Волфи?

Едрият мъж кимна.

— Но тя също те прави щастлив, нали? — извърна се към Шоу той.

— Никога в живота си не съм бил по-щастлив.

— Кога ще бъде сватбата? — попита Наташа. — Надявам се да я направим тук, в нейния роден дом.

— Но какво ще кажат близките на Шоу? — притеснено я погледна Волфганг. — Може би няма да им е приятно да дойдат в забутаното ни село. — После го плесна по ръката, за нещастие точно върху драскотината от куршум, която беше получил в Шотландия. Шоу с мъка се въздържа да не изкрещи от болка.

— Тук ще е добре — кимна той. — Всъщност аз… Аз нямам близки… — Видял любопитството в очите на двамата, той побърза да добави: — Кръгъл сирак съм…

Долната устна на Наташа затрепери.

— Съжалявам — прошепна тя. — Ана е пропуснала да ни го каже.

— Но сега вече имаш семейство — бодро обяви Волфганг. — Голямо семейство. Само в Дурлах живеят двайсет души с фамилията Фишер. И ако вземем под внимание и онези, които живеят в Карлсруе и Вюртемберг, сигурно ще станат стотина. А в цяла Германия те са няколко хиляди.

— Разбира се, не всички ще присъстват на сватбата — бързо добави Наташа.

— Внуци! — доволно въздъхна Волфганг. — Най-после ще имам внуци! Вие с Ана ще имате много деца, нали?

— Това не е наша работа, Волфганг! — сряза го Наташа. — А и Ана не е първа младост. За нея кариерата е най-важното нещо на света. Всичко е в Божиите ръце. Ние също искахме много деца, но родихме само Ана.

— Добре де, нека бъде малко семейство — съгласи се Волфганг. — Четири, най-много пет деца.

— Ще направим каквото можем — притеснено отвърна Шоу.

— Ана каза, че работиш като консултант — продължи бащата. — В каква област консултираш?

Шоу се запита дали зад въпросите в тази посока не стои Ана, принуждавайки го да разкрие на родителите й онова, което беше споделил с нея.

— В областта на международните отношения — отвърна той.

— Много работа ли има в тази област?

— Повече, отколкото можете да си представите — кимна Шоу, после опря гръб на солидната дървена ламперия, сякаш за да почерпи сили, и тихо добави: — Работя за агенция, която се стреми да гарантира повече сигурност в света.

Домакините си размениха кратки погледи.

— Ти си нещо като полицай, така ли? — попита Волфганг. — Световен полицай?

— Горе-долу — кимна Шоу. — Но мисля да се оттегля веднага след като се оженим.

С това горе-долу се изчерпиха въпросите, свързани с професията му. Тези добри хора очевидно приеха, че Шоу работи в област, за която не е много удобно да се разпитва.

Само ако знаеха!

Гостуването на Шоу продължи малко повече от час. В момента, в който колата му изчезна зад ъгъла, един мъж почука на вратата и Наташа му отвори.

— Мисис Фишер, трябва да поговорим за човека, който току-що си тръгна — твърдо рече той, заобиколи я и влезе в къщата. Волфганг се надигна от мястото си и застана до жена си.

— Мисля, че и за двама ви ще е по-добре да седнете — каза мъжът.