Дейвид Балдачи
Цялата истина (76)

75

— Ще ми обясниш ли какво става? Какво постави Лиона в раната ти? Откъде я познаваш? Какво е имплантирано в гърдите ти?

Кейти изстреля тези въпроси на един дъх, докато вечеряха в хотел „Шелбърн“, срещу парка „Сейнт Стивънс Грийн“ в центъра на Дъблин. В късния час заведението беше полупразно и те имаха възможност да си изберат отдалечена маса в дъното. Шоу не беше в настроение да обсъжда станалото, въпреки че тя задаваше тези въпроси вече часове наред.

Той стоически продължаваше да дъвче, но храната нямаше никакъв вкус. Вече мразеше Дъблин. Тук, в едно малко ресторантче на север от река Лифи, беше поискал от Ана да се омъжи за него. На колене, с проклетия пръстен в ръцете си. Тя бе казала „да“ на девет езика. А сега беше мъртва. Нямаше да има сватба, нямаше да си родят четири-пет деца, нямаше да остареят заедно. Нищо. Но накъдето и да се обърнеше, всичко му напомняше за нея: някое ято, ъгълче, миризма, звук на ирландски клаксон, дори причудливите фигури, които облаците чертаеха в небето. Тук едва дишаше, мозъкът му блокираше. Мразеше всичко наоколо. Но това не беше всичко.

Тялото на Ана пътуваше за последния си дом в Германия, придружавано от родителите й. А те обвиняваха него за смъртта на жената, за която без колебание би пожертвал живота си. Ана върху студения метален плот в лондонската морга с дупка в челото. Ана, пътуваща към студената и самотна земя на Дурлах, където щеше да остане завинаги. Вместо да бъде в топлата му прегръдка, вместо да бъдат заедно, спокойни и щастливи.

Гласът на Кейти прекъсна мрачните му мисли.

— Трябва да открием кой стои зад „Червената заплаха“ — настоятелно каза тя.

— Целият свят го търси, ама още никой не го е намерил.

— Не съм сигурна, че светът наистина иска да го намери. Всички го възприемат като даденост и крещят за справедливост. А онези, които го търсят, не си дават много труд. В същото време събитията продължават своя ход и изнервят хората. С течение на времето никой вече не се пита кой стои зад тази кампания, а какво да правим с проклетите руснаци. Според мен светът е обзет от колективна амнезия.

В очите на Шоу се появи уважение.

— И Ана мислеше като теб — кимна той.

— Ще го приема като голям комплимент.

— Някакви идеи? — поинтересува се той.

Кейти придърпа стола си и понижи глас.

— Всъщност доста разсъждавах по въпроса. — От чантичката й се появи бележник с оръфани корици. — Когато бях в кабинета на Ана, тя излезе за малко и аз използвах времето, за да се поогледам.

— Искаш да кажеш, че си я шпионирала! — гневно извика Шоу, инстинктивно защитавайки личното пространство на Ана.

— Искаш ли да чуеш какво открих, или не искаш?

— Добре, извинявай.

— Прегледах част от материалите на бюрото й, свързани с „Червената заплаха“. Обърнах внимание и на бележките, които си беше нахвърляла. Една от тях съдържаше списък с уеб сайтове и електронни адреси. Може би е установила контакт с тях. Един от тях ми направи особено впечатление и аз си го преписах.

— С какво ти направи впечатление?

— Със заглавието: „Земята на Барни Ръбъл“. Помниш ли „Семейство Флинтстоун“? Това беше един от любимите ми анимационни филми, когато бях малка. Но както и да е. Страницата беше блог. Тогава не си направих труда да я отворя, но днес, докато ти беше в банята след манипулациите на доктор „Дуум“, включих лаптопа си към хотелския интернет.

— И какво откри?

— Блогърът по всяка вероятност се казва Барни и поставя някои въпроси, свързани с „Червената заплаха“. От тях личи, че смята кампанията за незаконна.

— По какъв начин ни помага това?

— Честно казано, аз смятам, че и самият блогър е фалшив.

— Какво искаш да кажеш?

— Барни е подставен блогър. Имам много приятели блогъри. Те са изключително активни, може да ти писне от постингите им. Не признават никакви ограничения, бръщолевят за какво ли не. Свободни асоциации по теми, които им хрумват в момента. Но винаги оставят място и за дискусии с други като тях, защото именно това е смисълът да качиш собствен блог в интернет. Права ли съм?

— Да.

— Е, добре. Но този блог не предлага нищо подобно. Проверих датите на постингите. Появяват се през ден, по едно и също време. Това никак не ми прилича на „Земята на Барни Ръбъл“. По-скоро ми звучи като предварително изфабрикуван блог, който автоматично се появява в мрежата.

— Но защо някой би си правил този труд? — учуди се Шоу.

— Само по една причина: ако въпросният блог е тест.

— Тест за какво?

— Хората от рекламния и развлекателния бизнес често прибягват до него. Преди години писах материал по темата. Идеята е проста: предлагаш даден продукт и следиш как хората реагират. Можеш да го правиш по различни начини: чрез фокусни групи, анкети по телефона, интернет дискусии. Но някои компании правят и следващата крачка: качват в мрежата информация, която е нещо като фасада. Целта е да се проучи общественото мнение, без да се оказва натиск. Освен в интернет информацията може да бъде предлагана и по друг начин: чрез безплатен телефонен номер или анкета на несъществуваща фирма.

В очите на Шоу проблесна неподправен интерес.

— Искаш да кажеш, че този Барни Ръбъл може да е фасада, която има за цел да провери общественото мнение по въпроса за „Червената заплаха“?

— Точно така. Барни е силно критичен и подозрителен по отношение на кампанията и…

— И подава моркова, за да види колко хора мислят по същия начин — довърши вместо нея Шоу. — Но ти казваш, че в сайта липсва форум, в който хората могат да изразяват мнението си…

— Но всеки може да изпрати имейл, както е постъпила Ана.

— И те се сдобиват с електронния й адрес — кимна Шоу — Адресът на Ана беше [email protected]. — В погледа му се появи стоманен блясък. — Може би точно по този начин са стигнали до Финикс Груп, а не чрез теб!

— Никога няма да разберем — тихо отвърна Кейти.

Над масата се възцари тежко мълчание. Навели глави, двамата несъзнателно ровеха останките от храна в чиниите си.

— Кейти, аз…

— Недей, Шоу! Дори не си го помисляй! Става дума за много сложни неща. И двамата допуснахме грешки, вероятно ни предстоят и нови.

— Да се надяваме, че някоя от тях няма да ни убие.

— Има ли начин да проследим този уеб сайт? Аз не съм чак толкова опитна в техническо отношение.

Шоу кимна, извади телефона си и набра номера на Франк. След краткия разговор изключи апарата и докосна чашата с вино.

— Трябва да изчакаме, за да видим какво ще направи.

— В Дъблин ли оставаме? — погледна го тя.

— Не, утре излитаме — поклати глава той.

— Къде отиваме?

— В Германия. В едно малко градче на име Дурлах.