Дейвид Балдачи
Цялата истина (28)

27

Ана Фишер беше изключително интелигентна жена, притежаваща дипломи от престижни университети. Но въпреки това допусна сериозна грешка. В нейна защита би могло да се каже, че тя нямаше как да го знае, но именно подобни грешки имат свойството да преследват постоянно извършителя им.

Авторът на блога, с когото сподели подозренията си, се оказа по-различен от очакванията й. Всъщност той дори не беше човек, а някакъв дигитален лабиринт от замъглени огледала.

Дик Пендър и хората му следяха развоя на събитията чрез няколко хиляди чат рума, пръснати по света. Канонадата от остроумия, заливаща мощната му компютърна система с лавина килобайтове, можеше да се сравни с всичко, предизвикано от агонията на британската преса в края на XIX век. Естествено, в центъра на вниманието беше „Червената заплаха“. Пендър сравни процента на вярващите в нея с броя на скептиците и на лицето му изплува доволна усмивка. Почти деветдесет и осем процента в негова полза, по дяволите!

Злорадо отбеляза, че в момента, в който някой кажеше дори дума срещу изфабрикуваната от него „истина“, отгоре му скачаше цяла армия чатъри, разбира се, свикана под знамената по чисто електронен път. Хиляди дискусионни сайтове бяха предварително заредени с готови отговори, съдържащи конкретни факти, които всъщност не бяха никакви факти. Безчетните орди чатъри единодушно обявиха Пендър за герой и изразител на върховната мъдрост. Усмивката му се разшири.

Боже, колко е лесно да поддържаш една популярна позиция, макар и напълно погрешна, помисли си той. Това става със съвсем малко усилия.

Миг по-късно усмивката му се разшири още повече. Току-що беше приключила проверката на неговите „вълчи капани“ в интернет. Един от тях беше същият блогър, с когото се беше свързала Ана. Той, заедно с още няколко подобни, беше създаден от експертите на Пендър именно за привличането на всеки, който не вярваше в легендата за „Червената заплаха“.

Веднъж открил неверниците, Пендър разполагаше с широка набор от средства за тяхното разколебаване. Сред най-любимите му беше предизвикването на някое извънредно събитие за отвличане на вниманието. В това отношение услугите му бяха ползвали, и то многократно, правителствата във Вашингтон, Лондон, Париж, Пекин и Токио. Обикновено те се обръщаха към него в навечерието на избори, скандали, войни и бюджетни битки.

Към внедрените уеб сайтове бяха изпратени сравнително малко имейли. Като цяло светът очевидно приемаше на доверие нападките срещу Русия. Повечето хора явно се чувстваха добре в ролята на овце. Факт, който устройваше напълно бизнеса на Пендър. Естествено, имаше и такива, които искаха да научат цялата истина и правеха всичко възможно, за да се доберат до нея. За тях Пендър беше подготвил съответните апетитни хапки, които трябваше да ги заситят. И никак не му беше трудно да бъде на крачка пред тях. Медиите действаха на много фронтове, работеха по различни версии. Докато неговият дневен ред се изчерпваше с една-единствена точка: да се грижи за интересите на Николас Крийл. Той наричаше тази техника „завъртане на кранчето“, или пускане и спиране на информацията в най-подходящото време. Така държеше медиите точно там, където искаше — в едно чисто реактивно състояние.

Неговите експерти вече бяха проверили ограничения брой хора, които се бяха свързали с внедрените сайтове. Заключението им беше, че се незначителни фигури. Но за разлика от основните чат румове човек трябваше доста да се порови в интернет, за да стигне до „вълчите капани“. А това означаваше по-голям интерес от този на обикновените чатъри. Пендър нямаше представа коя е Ана Фишер, но беше заинтригуван от името, съдържащо се в нейния уеб адрес.

— Финикс Груп — замислено каза той и се облегна на зад. Намираше се в оперативната зала, току-що завършил електронната проверка, предназначена да открие географския произход на имейла. Компания със седалище в Лондон. Така пишеше в папката, която беше изискал и която в момента лежеше на бюрото пред него. Мозъчен тръст с неуточнен собственик, разположен в Уестминстър, съвсем близо до Бъкингамския дворец.

В момента Пендър имаше предостатъчно работа. „Уолстрийт Джърнъл“ всеки момент щеше да публикува материал, който подлагаше на съмнение информацията за избиването на десетките хиляди руснаци. Той се познаваше лично с журналиста, който го беше написал. Добър, но малко ленив репортер, с репутацията на човек, който не довършва докрай своите разследвания и е готов да смени гледната си точка в момента, в който усети негативното отношение на читателите. Пендър нареди на екипа си да публикува в интернет четири материала, които да внушат, че част от миналото на избитите руснаци е предадено некоректно по вина на правителството и неговия архив, но това изобщо не намалява вината му. Допускането на подобно нещо би означавало гавра с паметта на избитите хора. Следващата му стъпка беше да организира появата на неколцина „експерти“ по националните медии, които трябваше категорично да се обявят в подкрепа на тази теза.

Пендър беше убеден, че репортерът на „Джърнъл“ бързо ще забрави темата, просто защото не би желал да го нарекат цинична свиня, влюбена в диктаторите. Съвсем неотдавна му докладваха, че и Би Би Си готви подобен материал, но продуцентката на предаването все още не е сигурна в каква светлина да го представи.

Реакцията му беше колкото бърза, толкова и решителна: въпросната продуцентка получи анонимен имейл за три уж „публикувани“ материала, изработени от неговите автори фантоми. Вдъхновена от тях, тя със сигурност щеше да получи ясна представа как да аранжира своето шоу в съответствие с целите на Пендър и Крийл. А Пендър с нетърпение очакваше да го види на екрана.

В същото време инстинктивно усещаше, че Финикс Груп принадлежи именно към онзи кръг институции, от които се интересуваше Крийл. Това го накара незабавно да изпрати информацията на клиента си.

После се залови с любимата си дейност: да продава истината на лековерното човечество.

Беше убеден, че това е най-интересната игра на света.