Дейвид Балдачи
Цялата истина (27)

26

Ана Фишер се разхождаше из уличките на Уестминстър. Тази част на Лондон гъмжеше от туристи, част от които протягаха врат към Бъкингамския дворец с надеждата да зърнат кралицата или някой член на височайшото семейство, а други зяпаха гробовете на отдавна починали монарси в прочутото абатство. Тук се намираше и Уест Енд със своите многобройни театри, а лорд Нелсън замислено гледаше оживлението на Трафалгар Скуеър, без да обръща внимание на птиците, които покриваха с изпражнения гранитните основи на паметника му.

Ана влезе в Сейнт Джеймсис Парк, в който гувернантки чужденки и майки англичанки бутаха бебешки колички, наслаждавайки се на синьото небе и прекрасното време. Може би защото хубавото време беше рядкост на този малък остров сред голямата вода, лондончани никога не пропускаха да се възползват от топлите слънчеви лъчи.

Ана продължи напред и се загледа в острова на патиците в средата на езерото в парка. Отпусна се на тревата и придърпа полата върху дългите си крака.

Дали не се беше държала прекалено твърдо с Шоу? Част от нея беше склонна да се съгласи, но друга настойчиво казваше „не“. Бракът означаваше обвързване за цял живот, поне за нея беше така. Би трябвало да го покаже по-рано, но сега, след неговото официално предложение, това беше абсолютно наложително. Той трябваше да го разбере. В противен случай може би ще е по-добре да прекъснат връзката си.

През годините беше имала и други кандидати: образовани и сладкодумни мъже на високи обществени постове или хора със завидно богатство. Но нито един от тях не беше успял да докосне нежните, дълбоко скрити в душата й струни, които беше докоснал Шоу. Дали щеше да отскочи до Дурлах, за да се запознае с родителите й?

Стана и се премести на близката скамейка, върху която лежеше забравен вестник „Гардиън“, в който бе поместен пространен материал за руското зло. Заглавието, разбира се, беше колкото стандартно, толкова и многозначително: „Завръща ли се «Червената заплаха»?“

В специална притурка, озаглавена Таблица на трагедиите, наскоро разпространена сред големите медии и държавните ръководители по света, бяха отпечатани лошокачествени снимки на предполагаемо избитите руснаци, придружени от кратки биографични данни. Трагичните им истории бяха написани на прост и разбираем език и можеха да имат много по-силен ефект от милиони лъскави екземпляри. Вдигнала вежди, Ана направи бърз преглед на съдържанието им. В голямата си част то преразказваше вече известни неща, но въпреки това бе въздействащо. Приличаше на играта, при която една конкретна история се прошепва на първия участник, с цел да се види какви промени ще настъпят в нея, когато последният я изрече на глас. Но убийството на Сергей Петров и изписаната върху челото му думичка „предател“ беше основното доказателство за вината на Горшков, поне в очите на западната преса.

Масовите протестни демонстрации в Русия бяха принудили президента да постави армията в състояние на повишена бойна готовност. Страната сякаш всеки миг щеше да се пръсне по шевовете. Стари колеги и приятели на Ана в ООН бяха убедени, че ако проблемът с „Червената заплаха“ не бъде решен в най-скоро време, при това благоприятно за Горшков, имаше голяма вероятност Русия да изгуби статута си на постоянен член на Съвета за сигурност. Независимо какво се беше случило с Константин и неговото семейство, този човек получаваше своя реванш.

Но кой си направи труда да провери неговата история? За разлика от много други хора, задаващи си този въпрос, Ана разполагаше със средствата да се опита да намери отговора. И реши да го направи, макар и само за да загърби личните си проблеми.

Насочи се към офиса си, който се намираше в една 175-годишна сграда от червеникав пясъчник, сгушена в дъното на тиха уличка близо до Бъкингам Гейт. Съседните къщи бяха празни, но през следващите шест месеца им предстоеше ремонт. Не след дълго тишината и спокойствието й щяха да изчезнат, заменени от грохота на пневматични чукове и пронизителния вой на моторни резачки. Във въздуха се долавяше миризмата на прясна боя. Сградата на фирмата беше боядисана съвсем наскоро, включително вратите и прозорците.

Отключи масивната входна врата, до която блестеше тежка златиста табела с името на фирмата: „Финикс Груп Лимитед“. Когато започна работа, беше информирана, че фирмата е основана от саможив, но изключително богат джентълмен от Аризона, САЩ. Той бе толкова саможив, че никой от служителите на Финикс Груп не знаеше името на своя работодател, нито пък го беше виждал. От време на време във фирмата се получаваха кратки съобщения, които насърчаваха работата на служителите и изтъкваха нейното изключително значение. От Америка периодично се появяваха представители на собственика, които се срещаха с тях и отговаряха на въпросите им. Те го описваха като интелектуалец с интерес към най-важните проблеми на човечеството, който плаща за определянето им на хора като Ана. Който и да беше този интелектуалец, той даваше пълна свобода на служителите си по отношение на личните им предпочитания — нещо, което се срещаше все по-рядко в съвременното общество. Това беше най-приятната и стимулираща работа, която Ана беше имала някога. Много й се искаше за изпитва същото и в личния си живот.

Заключи след себе си и тръгна нагоре по стълбите. Кабинетът й се намираше на втория етаж, в дъното на коридора. Останалите стаи бяха празни, с изключение на една, в която работеше колегата й Ейвъри Чизъм — свадлив възрастен учен, потънал в дебрите на поредния мащабен проект. Бялата му коса едва се виждаше над купищата книги, ръката му се вдигна в отговор на поздрава й.

Ана се настани зад голямото писалище, отрупано с книги и периодични издания. Работата й се състоеше в анализ на световните събития чрез изследване на отделните фактори. Тя и колегите й пишеха доклад след доклад и книга след книга, а беседите, които изнасяха, съдържаха подробни и точни анализи, истинско съкровище за правителства и бизнес лидери по глобуса — от Съединените щати до Япония. Но въпреки това изпитваше мъчителното чувство, че никой от тези лидери не си правеше труда да се възползва от работата им.

Влезе в интернет и отвори няколко чата. Атакуваха я в мига, в който подложеше на съмнение вината на руснаците или „истинския“ произход на „Червената заплаха“. Под съмнение се поставяха както религиозните й убеждения, така и патриотизма й, въпреки че никой не знаеше дали изобщо е религиозна и в коя страна живее. Наричаха я „подлога на Горшков“, „предател на човечеството“ и „кучка със синя кръв“.

Напусна този свят и разшири търсенето. В един момент попадна на някакъв почти незабележим блог, идващ сякаш от друга галактика. Авторът му повдигаше въпросите, които повдигаше Ана, подхранвайки съмненията й. Тя му изпрати дълъг имейл, надявайки се да получи някакъв отговор.

И щеше да го получи, макар и съвсем различен от това, което можеше да си представи.