Дейвид Балдачи
Цялата истина (71)

70

Шоу и Кейти се намираха в малка къщичка извън Лондон и в близост до Ричмънд, която той предварително беше избрал за тайно убежище. На втората вечер от престоя им там се появи посетител: италианец с холандски акцент, собственик на любимия му ресторант в Амстердам. Той любезно поздрави Кейти и кимна на Шоу, който го гледаше внимателно.

— Как стигна дотук?

— С влак — отговори гостът. — Най-добрият начин от гледна точка на сигурността.

Шоу разбиращо кимна, а в очите на Кейти проблесна любопитство.

— Носиш ли го?

Мъжът измъкна от джоба си малък пакет и го подаде на Шоу. После отблъсна ръката му, в която се появи пачка банкноти.

— Поне за разходите — настоя Шоу.

— Като приключиш тук, ще дойдеш в Амстердам поклати глава италианецът. — Тогава можеш да си изхарчиш парите за добра храна и лошо вино.

Двамата си стиснаха ръцете и секунди по-късно гостът с холандски акцент вече го нямаше.

Шоу прибра пакетчето във вътрешния джоб на якето си и вдигна глава към Кейти, която го гледаше с очакване.

— Ще ми кажеш ли какво става? — попита тя.

— Не.

Без повече обяснения Шоу набра Франк и му разказа за развоя на събитията. Реакцията насреща беше колкото лаконична, толкова и изразителна.

— Пресвети боже!

— Очаквах нещо по-съществено — отбеляза Шоу.

— Какво искаш да направя? Не разполагаш с конкретни доказателства и не знаеш кой е третият играч.

— В такъв случай ме изпрати в Дъблин, откъдето ще започна на чисто.

— Защо точно в Дъблин?

— Трябва да се видя с някои хора.

— Например? Може би с Лиона Бартарома в замъка „Малахайд“? Знам, че вече си ходил при нея.

— Майната ти! С мен е Кейти Джеймс.

— Браво, голям късметлия си!

— Ще ме изпратиш ли в Дъблин?

— Виж какво, достатъчно трудно ми беше да обясня на шефовете, че идеята за доброволното ти сътрудничество с МИ5 е подходящ начин да ти запълним времето. Но ако разберат, че си им обърнал гръб, край на залозите!

— Закарай ме в Дъблин!

— Само ако се закълнеш, че няма да се виждаш с Лиона.

— Заклевам се.

На другия ден Шоу и Кейти бяха превозени до Уелс с раздрънкан автобус и бяха напъхани в мухлясалия трюм на стар влекач, който в момента прекосяваше неспокойните води на Ирландско море. Кейти използва част от пътуването, за да повръща в някаква кофа, а Шоу стоически й подаваше влажна кърпа, с която да избърше лицето си.

В крайна сметка тя се надигна и с облекчение установи, че в стомаха й няма нищо, годно за изхвърляне.

— Впечатлена съм от начините, по които прекосяваш водните площи — прошепна тя. — Но мен не ме бива в мореплаването.

— За съжаление не можем да използваме услугите на бързите фериботи, защото цял свят те търси — поклати глава Шоу.

— Човек е устроен така, че се стреми към славата, но когато я постигне, открива, че тя е нещо доста противно.

— Не се тревожи, скоро ще бъдем там.

— Дано — въздъхна Кейти и притисна с длан все още неспокойния си стомах. — А какво ще правим, като пристигнем?

— Ще се срещнем с човек, който ще ни помогне да потънем в нелегалност. Дегизировка, нови документи и всичко останало.

— А после?

— После ще седнем да помислим върху следващите си ходове.

В един момент Шоу стана и пристъпи към тесния илюминатор. Влекачът беше намалил ход, люшкането престана. Отминаваха вълнолома и навлизаха в пристанището.

— Да вървим.

Кейти предпазливо се надигна, изпробвайки устойчивостта на краката си. Преметна сака си през рамо и прошепна:

— Ще умрем, нали?

— Вероятно. Защо питаш?

— Просто исках да го чуя.